— Искам да се ослушаш — просъска той. Тесният му череп беше покрит с кафява кожа. Завързана с тънък ремък около челото му, тя се спускаше като ресни върху кокалестите му рамене.
Горната част на тялото му също беше облечена в кожи, в нещо подобно на пончо. И краката му бяха обути в кожи. В прибавка на това — тесни ботуши, които стигаха доста над коленете му и бяха завързани с кожени ремъци. Сред народа, към който принадлежеше ордата на Зорбан, всички говорещи с боговете бяха облечени в кожи. Народът на Аруула не познаваше този материал.
— Ослушай се — повтори заповедта си Балоор. После опря разперените си пръсти на снежната стена — и ръцете му бяха отчасти увити в кожи — и отново притисна лицето си към тесния наблюдателен отвор.
Лъчът светлина угасна. Пълният мрак се възвърна. В задната част на пещерата хленчеше дете. Две или три други му пригласяха. Майките си шушукаха. Един от воините изръмжа. Децата млъкнаха.
Аруула се наведе, пъхна глава между коленете си и се заослушва.
Беше единствената в ордата на Зорбан, която можеше да подслушва. Вероятно затова беше все още жива. И защото добре си служеше с меч и лък.
Зорбан имаше нужда от всеки, който умело боравеше с меч и лък. И му трябваше подслушвач. Доколкото Аруула знаеше, в никоя друга орда на странстващите народи нямаше подслушвач. Мнозина от нейния народ имаха тази дарба. Но спомените на Аруула за това бяха повече от бледи.
Затвори очи и притисна ръце към ушите си. Сърцето й биеше бавно и спокойно. Извиваше нежно насам-натам горната част на тялото си. Почувства шепота на много други духове в пещерата. Ордата на Зорбан.
Долови страх, гняв и глад.
После — някакво трескаво ломотене. Съвсем близо до нея. Балоор. Светкавици заскачаха по ретината на очите й. Аруула видя картини: мечове и стрели се забиваха в космати тела, отваряха се пукнатини в леда и косматите тела падаха в тях. Картините ускориха дишането и пулса на Аруула.
Сърцето на Балоор беше онова, което долавяше. Той призоваваше боговете, заклеваше Оргуудоо, демона на мрачната бездна, а проклинаше тараците. Винаги, когато Аруула подслушваше Говорещия с боговете, я обземаше този хлад, това тягостно напрежение.
Откъсна мислите си от него и ги насочи извън пещерата.
И ето го! Чувството като че ли много малки стрели се забиваха под кожата на главата й. Омраза, жажда за кръв и месо, агресивност и унищожителен бяс. Тараците! Бяха съвсем близо!
Аруула потръпна от отвращение.
— Тук са — прошепна тя.
Балоор се обърна уплашено. Затвореният със сняг вход на пещерата отново изплува в дрезгава светлина. Говорещият с боговете я наблюдаваше с присвитите си очи.
— Сигурна ли си?
Аруула кимна безмълвно.
Балоор се просна на пода до нея. Със задъхване мълвеше молитвите си:
— Вудан, ела! Вудан, бъди като стена между нас и тях! Вудан, бъди ледена пукнатина, която ще ги погълне. Вудан, Вудан…
Аруула се поотдалечи от мъжа. Не понасяше близостта му. Отбягваше го още, когато като дете дойде в ордата на Зорбан и Говорещият с боговете все още беше млад човек.
Тя отново скри глава между коленете си. Имаше още нещо. Не в пещерата. Не и сред тараците в близост до пещерата. Беше много, много далеч. Но бързо се приближаваше. Аруула го почувства дълбоко в корема си. Сякаш някаква птица пърха във вътрешностите й. Чувстваше го и в главата си. Тихо бръмчене, което бавно се усилваше.
Нещо ужасно ставаше навън. Нещо се приближаваше към пещерата. Нещо, което тя чувстваше като чуждо и което никога досега не бе подслушвала.
Учудена, Аруула се изправи. „Нещо, което никога не бе подслушвала?“ Покрай молещия се Говорещ с боговете тя се плъзна на колене към наблюдателния отвор в снежната стена. Притисна лице към снега и се взря напрегнато навън. От другата страна на пукнатината в ледника се издигаше стръмен, покрит със сняг връх. Мъгла се вдигаше от широката повече от дължината на пет копия пукнатина в ледника и пълзеше нагоре по планинския склон. Стръмни ледени формирования се издигаха като бодли от снега. Мъглата бавно ги обгръщаше.