Друлца долови очаквателния поглед на сина си. Вероятно и той вярваше на думите на пленника толкова малко, колкото и самата тя. Никой не би освободил някое елуу от веригите му. Не и по своя воля. Гигантската птица с люспеста броня беше най-опасният враг на тараците. И вулфаните се страхуваха от нея.
— Лъжеш — каза Друлца.
— Не, не… — Мъжът вдигна умолително ръце. — Което казвам, е вярно.
— Разпитахте ли тарака? — Друлца се обърна към Брелцек.
— Никой от нас не владее езика им.
— Тогава да го заведем при херцога.
Херцог Кралцек беше един от малцината вулфани, които бяха видели земята отвъд ледената планина. Даже беше прекосил едно от трите морета. Беше пътувал много, беше видял много племена и народи. Друлца знаеше, че той можеше да се разбере и с тараци.
Стенейки, слезе от трона си. С пурата си посочи пленения мъж.
— Печете го, докато каже всичко, каквото знае. — Нарочно използва неговия език.
— Не! — Пленникът се просна пред нея. — Моля те, пощади ме! Казах всичко…! — Друлца го ритна в лицето. Жена му нададе хистеричен писък.
— Детето и жената затворете. — Равнодушно изгледа полумъртвите от глад фигури. — Дайте им да ядат. Да не ни умрат, преди да сме им се насладили.
Четирима войници отмъкнаха оттам тримата вайкащи се голокожи. Трима други войници издърпаха тарака от залата. Зад тях вървяха Друлца и Брелцек, минаха по мрачен коридор към покоите на херцога.
Още отдалеч чуха силни викове, стенания и въздишки. Войниците с тарака спряха и несигурно се огледаха за Друлца.
— Изчакайте за момент! — Закуцука покрай тях. Малко пред отвора в стената към залата на херцога спря. Оттам се дочуваха писъците и стоновете.
— Друлца е! — извика силно. — Нужен си ни, Кралцек! Крясъците мигновено престанаха.
— По дяволите! — от залата отекна ниският глас на херцога. Колко пъти да ти казвам, че не искам да ме безпокоят?
— Затваряй си устата, Кралцек! — ядоса се Друлца. — Трябваш ни, важно е!
Откъм помещението се чуха проклятия. Приближаваха се ситнещи стъпки. Три млади вулфанки изприпкаха през входа. Изчезнаха в отвора на отсрещната стена.
Друлца погледна с меланхолия след тях. Отдавна бяха минали дните, когато тя влизаше и излизаше в залата на Кралцек, за да се съвкупява. Беше вече твърде стара, за да ражда деца. Но разполагаше с нещо по-добро — с власт. Беше майка на Брелцек, майка на бъдещия херцог. И като такава определяше в голяма степен съдбата на своя народ. Също и във връзка с войната херцогът не вземаше никое решение, без предварително да си е осигурил нейната благословия. Работата на Кралцек беше да опложда младите вулфанки. И да осигурява войници за борбата срещу черния враг. Тя, върховната майка, беше втората по власт жена в Боллуна. Само престарялата й майка беше още по-силна…
Довлякоха тарака пред трона на Кралцек. Брелцек обясни какво се беше случило.
— Може би звярът знае що за чужденец е това, който уж убил един крал на тараци — каза Друлца. — Нали знаеш някоя и друга дума на този животински език.
— Какви са тези приказки? — изръмжа Кралцек. — Никога не съм чувал някакво създание отново да излезе живо от пещерите на тараците. Дори и като тор. — Избухна в грачещ смях.
Херцогът беше висок колкото Брелцек, първородния си син, но почти двойно по-широк. Също като Друлца, и той носеше наметка от жълтеникава кожа. Сиви кичури изпъстряха тъмнокафявата му инак козина. Но дясната половина на лицето му беше без косми и с белези, а част от устната му липсваше. Бойна рана. Оръжието на черния враг оставяше ужасни следи.
Херцогът се курдиса пред по-високия с една глава от него тарак, засили се и го удари с опакото на ръката си по ухото. Той изскимтя жално. Никое място по тялото на тараците не беше по-чувствително от ушите. Кралцек опря едрите си юмруци на хълбоците си и нададе мляскащи и писукащи звуци.
Таракът отговоряше неохотно, но отговаряше.
— Тъп е като мотика — каза херцогът. — Не знае много. Твърди, че в лапите на крал Рраар попаднал някакъв бог. Искал този да му помогне в борбата срещу елуу. Но тогава така нареченият бог пуснал срещу него и сбирщината му едно елуу.
— Значи пленникът е казал истината — изграчи Друлца.
— Този бог уж се казвал Маддракс — продължи Кралцек — и с орда голокожи бил на път към Южната земя. Дошъл с някаква огнена птица.