Маддракс не знаеше тези истории. А дори и да ги знаеше, щеше да влезе в града. Балоор беше уверен в това. Защото знаеше, че Маддракс търси другарите си. Тук в Боллуна съдбата щеше да го изненада.
Балоор построи палатката си в центъра на най-високата точка на кълбото, между брези и храсти. Когато забиваше колчетата за опъващите ремъци, се натъкна на съпротива. Изглеждаше, като че ли кълбото вибрира. Балоор се заслуша в металическия звук. Питаше се за какво ли са използвали такива огромни кълба по времето на Кристофлуу.
Говорещият с боговете закрепи криво-ляво опъващите ремъци на кожените чергила за стволовете на брезите. После взе кожения си чувал и седна на края на равната, най-висока точка на кълбото пред една от празнините в изпопадалата, обгърната с клонки ограда. Оттук се виждаше добре просеката, която водеше от далечната горска редина към мъртвия град.
Говорещият с боговете знаеше какво очаква от него Оргуудоо. Никой не призовава господаря на мрачната бездна, без да се постави изцяло в негова услуга. Докато се осъществи онова, за което са го помолили. Едва след като Маддракс бъдеше унищожен, щеше да прекъсне отново контактът с Оргуудоо. До следващото заклинание.
Откакто Оргуудоо беше разговарял с него от отрязаната глава в ледената пещера, Балоор усещаше как се увеличават магическите му сили. Никога преди това не беше се чувствал така силен. Не беше нужно да се моли и половин ден, и геягудоо му се подчиняваха.
Балоор реши да ги призове със заклинания и за трети път. Може би тогава щеше да успее да извика дори някое животно майка. И щеше да отрови прокълнатите от този мъртъв град с омраза към фалшивия бог.
Говорещият с боговете се отдръпна на няколко крачки от оградата. Наведе се към кръстосаните си крака. С двете си ръце изрови дупка в меката земя от мъх, шума и кал. Тогава се протегна зад себе си към кожения чувал и извади кожен вързоп. Тежък вързоп, защото когато го постави до себе си, потъна леко в земята. Извади от него шепа бучки изсушена тор. Грижливо ги подреди в дупката в кръг. Устните му безмълвно се раздвижиха. Като от само себе си в мозъка му изплуваха молитвените възгласи и заклинанията.
Балоор отново се обърна към вързопа и отметна кожата докрай. По козината на кожата лепнеха черни съсиреци кръв и между пръстите му се стичаха слузести нишки. Балоор се намръщи и бледата пергаментова кожа на кокалестото му лице се нагъна на хиляди бръчки.
Бръкна в кожата. Устните му започнаха да мърморят. Сякаш в него говореше някой друг. Като че ли самият Оргуудоо се бе загнездил в главата му, за да му подсказва правилните думи.
По крайниците на Балоор се разля висше блаженство. Чувство за безгранична власт. Сърцето му сякаш щеше да изскочи от гърдите, когато вдигна от кожата черния космат череп и го положи в дупката между бучките тор. Само очният дял от черепа не беше окосмен. И голямата черна устна на хищната паст, която заемаше почти цялото лице под очите. Тялото на вулфана беше все още топло, когато тази сутрин Балоор го отвърза от дървото и отряза главата.
Говорещият с боговете бръкна още веднъж в кожения си чувал. Ръката му потърси опипом торбичката с изсушената червена мухоморка…
Малко след изгрев слънце Мат загърна на раменете си кожената наметка, която му беше подарила Аруула. Завърза на гърба си контейнера със спасителния пакет и една кожена торба с храна и се запъти към града. Половината нощ го бяха уговаряли, за да го отклонят от плана му. Аруула кършеше ръце, търсейки думи, за да превежда словоизлиянията на Зорбан. Никой, който се беше осмелил да влезе в някой мъртъв град в Южната земя, не бил виждан вече жив и така нататък.
Мат не се смути. Трябваше да отиде в този град. Трябваше по-подробно да проучи фактите около „огнената птица“, която вулфаните твърдяха, че са видели. А може би в града щеше да получи указания за въздействието на кометата.
Помоли Зорбан да му даде копие. С меч не можеше да си служи, а и не беше се научил да стреля с лък. С копието поне щеше да държи нападателя по-далеч от себе си, без да хаби напразно ценните си патрони.
С тежкото повече от четири килограма дълго оръжие на рамо тръгна по протежение на горската просека в посока югоизток. Или на изток, ако трябваше да вярва на компаса си. Броят на скритите под гъсталаците останки от коли се увеличаваше колкото повече се приближаваше към града. Накрая бяха цели колони в почти непрекъснатия трънак. Мат вървеше между останките от автомобилите като в бразда между безкрайни гробници. „Задръстване отпреди столетия“ — нашепваше нещо в главата му.