— Гуендолин, ангелче, искаш ли лимонов бонбон? — Пралеля Мади потупа табуретката до себе си. — Седни до мен и ме разсей малко. Гленда ме изнервя с непрестанното си сновене напред-назад.
— Нямаш никаква представа какво чувства една майка, лельо Мади — отвърна леля Гленда.
— Не, явно нямам — въздъхна пралеля Мади. Тя беше сестра на дядо ми и никога не се бе омъжила. Закръглена и нисичка, тя имаше весели сини очи като на дете и боядисана в златисторусо коса, от която често стърчеше някоя забравена ролка.
— Къде е лейди Ариста? — попитах, докато си взимах лимонов бонбон.
— Говори по телефона в съседната стая — отговори ми пралеля Мади. — Но толкова тихо, че за съжаление не се разбира нито дума. Всъщност, това е последният пакет бонбони. Дали ще имаш време да изтичаш до „Селфриджис“ и да купиш нови?
— Разбира се — отвърнах.
Шарлот пристъпи от крак на крак и леля Гленда веднага подскочи.
— Шарлот?
— Няма нищо — отвърна тя.
Леля Гленда стисна устни.
— Не е ли по-добре да чакаш на партера — попитах Шарлот. — Тогава няма да паднеш от толкова високо.
— Не е ли по-добре да си държиш устата затворена, когато нямаш никаква представа за нещата? — попита тя в отговор.
— Наистина, последното нещо, от което Шарлот се нуждае в момента, са тъпи коментари — каза леля Гленда.
Започвах да съжалявам, че съм слязла долу.
— При първия си скок във времето, носителят на гена не се връща повече от сто и петдесет години назад — обясни ми любезно пралеля Мади. — Тази къща построена през 1781 година, така че тук в музикалния салон Шарлот е в пълна безопасност. Най-много да изплаши няколко свирещи в този момент дами.
— В тази рокля със сигурност — прошепнах толкова тихо, че само пралеля ми можа да ме чуе и се засмя.
Вратата се отвори със замах и лейди Ариста влезе в салона. Както обикновено, изглеждаше сякаш е глътнала бастун. Или няколко. Един за ръцете, друг за краката, и един, който я държеше да не се сгъне на две. Белите й коси бяха силно опънати назад и прибрани в кок на тила, като на учителка по балет, с която шега не бива.
— Една кола пътува насам. Де Вилърс ни очакват в Темпъл*. Така, при завръщането й, Шарлот ще може веднага да бъде прочетена в хронографа.
* Темпъл — район в Лондон. Названието „Темпъл“ идва от Средновековието, когато Орденът на тамплиерите с владеел района. В днешни дни там се намират множество учреждения. — Бел. прев.
Не разбрах нито дума от всичко това.
— А ако не се случи днес? — попита Шарлот.
— Скъпа, вече три пъти се почувства замаяна — рече леля Гленда.
— Рано или късно ще се случи — отвърна лейди Ариста. — Ела, колата всеки момент ще приетите.
Леля Гленда хвана Шарлот за ръка и заедно с лейди Ариста излязоха от стаята. Когато вратата се затвори след тях, двете с пралеля Мади се спогледахме.
— Понякога човек остава с впечатлението, че е невидим, нали? — каза пралеля Мади. — Поне едно „здравей“ или "довиждане“ от време на време би било добре. Или пък нещо като: „Скъпа Мади, случайно да си имала видение, което да ни е от помощ?“
— А имаш ли?
— Не — отвърна тя. — И слава богу. След виденията ми ужасно огладнявам, а и без това съм достатъчно дебела.
— А кои са Де Вилърс? — попитах.
— Банда арогантни досадници, ако питаш мен — отвърна пралеля Мади. — Всичките адвокати и банкери. Собственици са на банка "Де Вилърс“ в Ситито*. Нашите сметки са при тях.
* Ситито или Лондонското сити — малък квартал в центъра на Лондон. Играе съществена роля в икономиката и финансите, не само в Англия, но и в света. — Бел. прев.
Това не звучеше никак мистериозно.
— И какво общо имат тези хора с Шарлот?
— Да кажем, че имат проблеми, подобни на нашите.
— Какви проблеми? — И те ли трябваше да живеят под един покрив с тиранична баба, заядлива леля и надута братовчедка?
— Генът за пътуване във времето — отвърна пралеля Мади. — При Де Вилърс се наследява по мъжка линия.
— Значи и те имат една Шарлот в къщата си?
— Мъжкият й еквивалент. Казва се Гидиън, доколкото ми е известно.
— И той също чака да му стане лошо?
— Вече е минал през това. Той е две години по-голям от Шарлот.
— Това ще рече, че от две години насам бодро си прескача във времето?
— Предполагам.
Опитах се да навържа новата информация с малкото, което вече знаех. Но тъй като днес пралеля Мали беше невероятно словоохотлива, си отпуснах още няколко секунди.
— И какво е това хрони... хроно...?
— Хронограф. — Тя завъртя очи. — Това е уред, с помощта на който носителите на гена — и само те! — могат да се пращат в точно определено време. Има нещо общо с кръв.