— Да не си посмяла — каза мама, която бе влязла в стаята и взе ножицата от ръката ми. — Ако изобщо се стигне дотам, тогава ще го направи фризьор. Утре. Сега трябва да слезем долу за вечеря.
Ник изпъшка.
— Не се притеснявай, лейди Ариста я няма днес! — ухилих му се аз. — Никой няма да мрънка заради дъвката. Или заради петното върху суичъра ти.
— Какво петно? — Ник погледна надолу. — О, по дяволите, това трябва да е ябълков сок. Изобщо не съм забелязал.
Бедният той, съвсем приличаше на мен.
— Както казах, никой няма да се кара.
— Но днес не е сряда — отбеляза Ник.
— Въпреки това излязоха.
— Страхотно!
Когато лейди Ариста, Шарлот и леля Гленда присъстваха, вечерята се превръщаше в доста натоварващо събитие. Лейди Ариста критикуваше преди всичко маниерите на хранене на Каролайн и Ник (а понякога и тези на пралеля Мади), леля Гленда непрестанно разпитваше за оценките ми, за да ги сравни с тези на Шарлот, докато Шарлот се усмихваше като Мона Лиза и когато някой я попиташе нещо, отговаряше: „Това не те засяга“.
С удоволствие бихме се лишили от тези вечерни сбирки, но нашата баба настояваше всеки да присъства. Само заразно болните биваха извинени.
Яденето се приготвяше от госпожа Бромптън, която идваше от понеделник до петък, и освен за храната, се грижеше и за прането. През почивните дни готвеха или леля Гленда, или майка. За мое съжаление, а също и на Ник, поръчки на пица за вкъщи или китайско никога не се допускаха.
Сряда вечер, когато лейди Ариста, леля Гленда и Шарлот се занимаваха с мистериозните си дела, вечерята протичаше значително по-спокойно. Днес на всички ни се струваше страхотно, че наоколо цареше атмосфера, сякаш е сряда, въпреки че бе едва понеделник. Не че сърбахме силно, мляскахме или се оригвахме, но си позволявахме да говорим един през друг. Да се подпираме с лакти на масата и да разискваме теми. които лейди Ариста смяташе за неподходящи, като например хамелеоните.
— Харесваш ли хамелеони, лельо Мади? Не би ли искала да имаш един? Един съвсем кротък?
— Ами, хм, всъщност да, сега като го споменаваш, ми се струва, че винаги съм искала да имам хамелеон — каза пралеля Мади и напълни чинията си с картофи с розмарин. — Непременно.
Каролайн засия.
— Може би желанието ти скоро ще се сбъдне.
— Лейди Ариста и Гленда обаждали ли са се? — осведоми се мама.
— Майка ти се обади следобед, за да каже, че няма да присъстват на вечерята — рече пралеля Мади. — От името на всички изказах нашето дълбоко съжаление, надявам се нямате нищо против.
— О, да — изкиска се Ник.
— А Шарлот? Дали...? — попита мама.
— Явно все още не — сви рамене пралеля Мади. — Но всеки момент очакват да се случи. На бедното момиче непрекъснато му се вие свят, а сега е получила и мигрена.
— Наистина е за съжаление — съгласи се мама. Остави вилицата си настрани и се втренчи невиждащо в тъмната ламперия на трапезарията, която изглеждаше сякаш някой е сбъркал стените с пода и е поставил паркета върху тях.
— А какво ще се случи, ако Шарлот не може да пътува във времето? — попитах аз.
— Рано или късно ще се случи! — изимитира Hик патетичния глас на нашата баба.
Всички освен мен и мама се засмяха.
— Но ако не се случи? Ако са сбъркали и Шарлот не е носител на гена? — продължавах да настоявам.
Този път Ник изимитира леля Гленда:
— Още докато беше бебе си личеше, че Шарлот е родена за по-висши дела. Вие, обикновените деца, изобщо не можете да се сравнявате с нея.
Отново всички се разсмяха. Освен мама.
— Откъде ти хрумна това, Гуендолин?
— Просто така... — отвърнах колебливо.
— Вече ти обясних, че не може да има грешка — рече пралеля Мали.
— Да, защото Исак Нютон е гений, който не греши в изчисленията — казах аз. — Защо изобщо Нютон е изчислявал рождената дата на Шарлот?
— Лельо Мади! — мама я изгледа обвинително.
Пралеля Мади изцъка с език.
— Тя ме побърка с въпросите си, какво можех ла направя? Същата е като теб, когато беше малка, Грейс. Освен това обеща да запази в пълна тайна нашия разговор.
— Само пред баба — казах аз. — Исак Нютон и хронографа ли е измислил?
— Клюкарка — отвърна пралеля Мади. — Нищо повече няма да ти кажа.
— Какъв хронограф? — попита Ник.
— Това е машина на времето, с която Шарлот ще бъде изпращана в миналото — обясних му. — А нейната кръв е така да се каже горивото за тази машина.