— Яко — каза Ник и Каролайн се изкиска. — Уф, кръв! А с хронографа може ли да се пътува в бъдещето?
Мама въздъхна.
— Виждаш ли какво направи, лельо Мади!
— Те са твои деца — усмихна се тя. — Нормално е да искат да знаят.
— Да, може би. — Мама ни изгледа един по един. — Но не трябва да задавате такива въпроси на баба си, чухте ли?
— Макар че сигурно тя е единствената, която знае отговорите — рекох аз.
— Но тя няма да ви ги даде.
— А ти, мамо, колко знаеш за всичко това?
— Повече, отколкото ми се иска. — Мама се усмихна, но според мен това бе тъжна усмивка. — Освен това, не може да се пътува в бъдещето, Ник, защото то още не се е случило.
— Ъ! — възкликна Ник. — Що за логика с това?
Почука се и господин Бърнард влезе, носейки телефона. Лесли сигурно щеше тотално да откачи, ако беше видяла, че слушалката бе поставена върху сребърен поднос. Понякога господин Бърнард малко прекаляваше.
— Разговор за мис Грейс — обяви той.
Мама взе слушалката от подноса, а господин Бърнард се обърна кръгом и напусна трапезарията. Хранеше се заедно с нас на вечеря само когато лейди Ариста изрично го помолеше, което се случваше не повече от няколко пъти в годината. Двамата с Ник подозирахме, че тайно си поръчва нещо от италианския или китайския ресторант и си прекарваше добре.
— Ало? А, мамо, ти ли си?
Пралеля Мади ни намигна.
— Баба ви може да чете мисли! — каза тихо. — Подозира, че говорим за забранени неща. Кой от вас ще раздигне масата? Трябва да направим място за ябълковия десерт на госпожа Бромптьн.
— И за ваниловия крем! — Въпреки че бях изяла огромна порция картофи с розмарин и карамелизирани моркови с медальон от свинско месо, все още не бях сита. От всичкото това вълнение съвсем бях прегладняла. Станах и започнах да редя мръсните чинии в кухненския асансьор.
— Ако Шарлот пътува до времето на динозаврите, ще може ли да ми донесе едно малко бебе динозавърче? — попита Каролайн.
Пралеля Мади поклати глава.
— Животни и хора, които не притежават гена, не могат да бъдат пренасяни през времето. А и толкова назад не може да се пътува.
— Жалко — отвърна сестра ми.
— Е, според мен това е много добре — отвърнах аз. — Само си представи какво би станало, ако пътуващите във времето постоянно домъкват някакви динозаври и саблезъби тигри или владетеля на хуните Атила, или дори Адолф Хитлер.
Майка ми приключи разговора си по телефона.
— Ще останат за през нощта там — обяви тя. — За всеки случай.
— Къде е това „там“? — попита Ник.
Майка не отговори.
— Лельо Мади? Добре ли си?
Дванайсет стълба носят замъка на времето. Дванайсет животни управляват царството. Орелът е готов за полет.
Петицата е едновременно ключът и основата. Така в кръга на дванайсетте, дванайсет е две. Соколът се излюпва седми и все пак е номер три.
ИЗ ТАЙНИТЕ ЗАПИСКИ НА ГРАФ СЕН ЖЕРМЕН
Глава 4
Леля Мади седеше странно скована в стола си, очите й се взираха в нищото, а пръстите й се бяха впили в облегалките на стола. Лицето й бе бяло като платно.
— Лельо Мади? О, мамо, да не е получила удар? Лельо Мади! Можеш ли да ме чуеш? Лельо Мади!
Исках да хвана ръката й, но мама ме спря.
— Недей! Не я докосвай!
Каролайн започна да плаче.
— Какво й е? — извика Ник. — Да не би да е глътнала нещо накриво?
— Не е получила удар и не е глътнала нищо. Има видение — каза мама. — Скоро ще отмине.
— Сигурна ли си?
Втренченият поглед на пралеля Мади ме плашеше. Зениците й бяха огромни, клепачите й — абсолютно неподвижни.
— Изведнъж стана много студено — прошепна Ник. — Усещате ли?
Каролайн се разхленчи.
— Направете нещо, за да престане.
— Люси! — извика някой.
Подскочихме уплашено, но се оказа, че е била пралеля Мади. И наистина беше станало по-хладно. Огледах се, но в стаята не се виждаше никакъв дух.
— Люси, милото дете. Тя ме води до едно дърво. Дърво c червени плодове. O, къде ли отиде пък сега? Вече не я виждам. Нещо лежи между корените. Огромен скъпоценен камък, шлифован сапфир. Едно яйце. Яйце от сапфир. Колко е красив. И колко ценен. Но ето че се пропуква, о, счупи се, но има нещо в него... излюпи се малко птиченце. Гарван. Скочи на дървото. — Пралеля Мади се засмя. Но погледът й бе все така втренчен като преди малко. Пръстите й продължаваха да се впиват в облегалката. — Излезе вятър. — Смехът й секна. — Буря. Всичко се завихря. Аз летя. Летя с гарвана към звездите. Кула. Високо горе в кулата има огромен часовник. Горе върху часовника седи някой с провесени крака. Слез веднага долу, лекомислено момиче! — Изведнъж в гласа й се прокрадна страх. Започна да вика. — Вятърът ще я събори. Прекалено високо е. Какво прави там? Сянка! Голяма птица кръжи в небето! Ето! Спуска се към нея. Гуендолин! Гуендолин!