— Може би.
— Така ли? Да не би да имаш намерение в близко бъдеще да се покачиш на кула и да седнеш върху часовника, за да си поклащаш краката?
— Разбира се, че не. Но може би е някакъв знак.
— Да, може би — отвърна мама. — А може и да не е. Отиди да си легнеш, съкровище. Денят беше дълъг. — Тя погледна часовника върху нощното си шкафче. — Да се надяваме, че междувременно Шарлот е приключила с това. О, боже, така ми се иска най-сетне да успее.
— А може би Шарлот има много развинтено въображение — казах, след което се изправих и целунах мама. Утре щях отново да опитам да й кажа. Може би. — Лека нощ.
— Лека нощ, голямото ми дете. Обичам те.
— И аз те обичам, мамо.
Когато затворих вратата на стаята си и се мушнах в леглото, се почувствах доста гадно. Знаех, че трябваше да разкажа на мама всичко. Но това, което каза, ме накара да се замисля. Със сигурност имах богата фантазия, но да имаш фантазия бе едно, а съвсем друго да си въобразяваш, че пътуваш във времето. Хората, конто си въобразяваха такива неща, биваха подложени на медикаментозно лечение. И с право, според мен. Може би бях като всички онезн типове, които твърдяха, че са били отвлечени от извънземни. Просто луди.
Изключих нощната лампа и се сгуших под завивката. Кое бе по-лошо — да си луд или наистина да пътуваш във времето?
Може би второто. За другото можеха да се взимат хапчета.
В тъмното се завърна и страхът ми. Отново се замислих колко отвисоко бих паднала от тук горе до земята. Затова светнах отново нощната лампа и се обърнах с лице към стената. За да мога да заспя се опитах да мисля за нещо незначително, неутрално, но просто не успявах. Най-накрая започнах да броя отзад напред, започвайки от хиляда.
Май по някое време все пак бях заспала, защото ми се присъни голяма птица и се събудих със силно биещо сърце. Отново се бе появило онова отвратително чувство на преобръщане в корема. Панически скочих от кревата и се затичах, колкото бързо ми позволяваха треперещите ми крака, към стаята на майка ми. Беше ми все едно дали ще ме сметне за луда, просто исках това да спре. И не исках да пропадна от три етажа височина в някое блато!
Едва стигнах до коридора, когато краката ми се подкосиха. Убедена, че е настъпил сетният ми час, стиснах здраво очи. Но просто се приземих грубо на колене, а на допир подът беше същия като познатия ми паркет. Внимателно отворих очи. Беше станало по-светло, сякаш изведнъж през последната секунда с започнало да се развиделява. В първия момент таях надеждата, че нищо не се с случило, но тогава видях, че макар да се намирах в нашия коридор, всичко изглеждаше различно. Стените бяха боядисани в тъмно маслиненозелено и на тавана нямаше лампи. От стаята на Ник се чуваха гласове. Женски гласове. Бързо се изправих. Ако някой ме видеше... как щях да обясня откъде съм се появила така изведнъж? С пижама „Хелоу Кити“.
— Толкова ми е омръзнало ранното ставане — каза единият глас.
— Уолтьр може да спи до девет! А ние? Тогава да си бях останала на село да доя крави.
— Уолтьр беше дежурен половината нощ, Кларис. Шапчицата ти е накриво — отвърна вторият глас. —Прибери косата си под нея както трябва, иначе госпожа Мейсън ще се кара.
— Тя и без това само се кара — измърмори първият глас.
— Има много по-строги господарки, скъпа Кларис. Хайде идвай, че закъсняваме. Мери слезе долу още преди петнайсет минути.
— Да, дори си оправи и кревата. Винаги прилежна, винаги спретната, точно както госпожа Мейсън обича. Но го прави с цел. Прокарвала ли си ръка по одеялото й? Много е меко. Не е честно.
Незабавно трябваше да изчезна оттук. Но къде? Добре, че познавах къщата.
— Моето одеяло боде ужасно — оплака се Кларис.
— През зимата ще си доволна, че го имаш. Хайде да тръгваме.
Някои натисна дръжката на вратата. Аз се втурнах към вградения гардероб и рязко дръпнах вратата, а после я затворих в момента, в който вратата на стаята на Ник се отвори.
— Просто не виждам защо моето одеяло трябва да боцка, след като това на Мери е толкова меко — каза Кларис. — Всичко е толкова несправедливо. На Бети и е позволено да придружи лейди Монтроуз в провинцията. А ние трябва цяло лято да стоим в прашния град.
— Кларис, наистина трябва да се опиташ да не мрънкаш толкова.
Можех само да се съглася с другата жена. Тази Кларис беше истинско мрънкало. Чух как двете слязоха по стълбите и си отдъхнах. Размина се на косъм. Какво щастие, че тук всичко ми беше познато. Но сега какво? Трябваше ли просто да изчакам в шкафа, докато не се завърнех? Вероятно така беше най-безопасно. С въздишка скръстих ръце.