Нещо докосна лицето ми съвсем нежно. Имах причина за паника! Замахах бясно с ръце във въздуха и измъкнах краката си изпод един скрин. Чу се тропот, заскърцаха дъски, една стара настолна лампа се обърна на пода. Тоест, предположих, че е лампа, защото не можех да я видя. Но успях да се освободя. Изпълзях от скривалището си и с облекчение се отправих пипнешком към вратата. Извън килера също беше тъмно, но можех да забележа очертанията на парапета, високите прозорци и мъждукащия полилей.
И един силует, който се приближаваше към мен. Лъч светлина от фенерче ме заслепи.
Отворих уста, за да извикам, но не успях да издам и звук.
— Нещо конкретно ли търсихте в килера, госпожице Гуендолин? — попита силуетът. Беше господин Бърнард. — С удоволствие ще ви помогна в търсенето.
— Ааа, ами... аз... — едва си поемах въздух, толкова силен бе страхът, заседнал в гърдите ми. — А вие какво правите тук долу?
— Чух шум — отговори господин Бърнард с достойнство. — Изглеждате ми малко... прашна.
— Да.
Прашна, раздърпана и разревана. Скришом избърсах сълзите от бузите си.
Господин Бърнард ме оглеждаше през очилата си на светлината на фенерчето, Предизвикателно отвърнах на погледа му. Все пак не е забранено нощем да се промъкваш в килер, нали така? И причините за това изобщо не влизаха в работата на господнин Бърнард.
Дали той спеше с очилата си?
— До звъненето па будилника остават още два часа — каза той накрая. Предлагам да ги прекарате в кревата си. Аз също ще си почина още малко, Лека нощ.
— Лека нощ, господин Бърнард — отвърнах.
Въпреки старателното претърсване, крадлата, която бе видяна в ранни зори в дома на лорд Хорацио Монтроуз (вътрешен кръг), намиращ се на Бърдън Плейс, не можа да бъде хваната. Най-вероятно се е измъкнала npeз един oт прозорците, водещи към градината. Икономката, госпожа Мейсън, изготви списък на предметите, които са изчезнали. Сребърни прибори и ценни бижута, принадлежащи на лейди Mонтроуз, измежду които и едно колие, което херцогът на Уелингтън е подарил на майката на лорд Moнтроуз.
По това време лейди Moнтроуз е пребивавала в провинцията.
ИЗ ХРОНИКИТЕ НЛ ПАЗИТЕЛИТЕ
ДОКЛАД: ДЕЙВИД ЛОЙД, АДЕПТ* II РАНГ
12 юли 1851 г.
* Посветен последовател на някое учение. — Бел. прев.
Глава 5
— Изглеждаш ужасно — каза Лесли в междучасието, докато стояхме в училищния двор.
— Така се и чувствам.
Лесли ме потупа по ръката.
— Но тъмните сенки под очите ти отиват — опита се да ме окуражи тя. — Правят ги да изглеждат много по-сини.
Нямаше как да не се усмихна. Лесли беше толкова мила. Седяхме на пейката под един кестен и можехме само да шепнем, защото зад нас седеше Синтия Дейл с една приятелка, а до тях Гордън Гелдърман и две други момчета от нашия клас си говореха за футбол. Не исках да чуят нещо от разговора ни, защото и без това ме смятаха за странна.
— Гуен, трябваше да говориш с майка си.
— Вече за петдесети път го казваш.
— Да, защото съм права. Не разбирам защо не си го направила!
— Защото... — Ох, честно казано и аз не знаех. Някак си май се надявах, че няма да се случи отново.
Лесли поклати глава.
— Хей, говорим за това, че си пътувала в миналото! Не ми се мисли какво можеше да ти се случи по време на нощното ти приключение! Да вземем предсказанието на пралеля ти — единствено може да означава, че си в голяма опасност. Часовникът символизира пътуването във времето, високата кула означава опасност, а птицата... е, не е трябвало да я събуждаш! Сигурно точно тогава е щяло да стане истински интересно. След обяд ще проуча всичко най-подробно. Открих един сайт за паранормални феномени, който е много информативен. Освен това намерих много книги за пътуване във времето. И филми също — „Завръщане в бъдещето“, от първа до трета част. Може и да научим нещо от тях...
С копнеж си спомних колко забавно беше винаги, когато се излежавахме на дивана в дома на Лесли, и гледахме филми. Понякога изключвахме звука и говорехме вместо героите, като сами си измисляхме репликите.
— Чувстваш ли се замаяна?
Поклатих глава. Сега вече знаех как се е чувствала горката Шарлот през последните седмици. Този въпрос наистина ужасно лазеше по нервите. Още повече, че и аз самата непрекъснато се питах същото и чаках чувството на замаяност да се завърне.
— Само да знаехме кога ще се случи отново — каза Лесли. — Смятам, че наистина е много несправедливо: през цялото време Шарлот е подготвяна за това, но ти трябваше да скочиш право в студената вода.