— Тогава и дядо ти е обратен — отвърна Гордън.
— Ти просто завиждаш — рече Синтия.
— Аз? Да завиждам? На този мекушавец?
— Да, точно така, завиждаш. Защото господин Уитман е най-симпатичният, най-мъжественият и най-умният хетеросексуален мъж, който съществува. И защото до него изглеждаш като едно невзрачно, глупаво, малко момче.
— Сърдечно благодаря за комплимента — каза господин Уитман.
Той се беше появил незабелязано зад нас, притиснал куп листове под мишница и както винаги изглеждащ невероятно красив. (Макар и малко приличащ на катеричка.)
Синтия етана по-червена от домат, ако това изобщо бе възможно. Истински ми стана жал за нея.
Гордън се хилеше злорадо.
— А ти, Гордън, може би трябва да понаучиш нещичко за пръстените с печат и хората, които ги носят — рече господин Уитман. — За следващата седмица искам да ми представиш кратко съчинение по темата.
Сега и Гордън почервеня. Но за разлика от Синтия не си беше глътнал езика.
— Съчинението за часа по история или за часа по английски е? — попита той.
— Ще е добре да наблегнеш на историческия аспект, но ти оставям пълна свобода на действие. Да кажем, пет страници за другия понеделник? — Господин Уитман отвори вратата на класната стая и ни се усмихна широко. — Заповядайте.
— Мразя го — измърмори под носа си Гордън, докато отиваше на мястото си.
Лесли го потупа успокояващо по рамото.
— Мисля, че чувствата ви са взаимни.
— Моля те, кажи ми, че това току-що само съм го сънувала — каза Синтия.
— Само си сънувала — казах според желанието й. — В действителност господин Уитман не чу и дума от това, че го намираш за най-сексапилния мъж на света.
Стенейки, Синтия седна на мястото си.
— Иска ми се земята да се отвори и да ме погълне!
Аз седнах на мястото си до Лесли.
— Бедната, все още прилича на домат.
— Да, струва ми се, че ще си остане домат, докато завърши. Ох, колко беше неудобно.
— Може би сега господин Уитман ще й пише по-добри оценки.
Господин Уитман погледна към мястото на Шарлот и физиономията му доби замислен вид.
— Господин Уитман, Шарлот е болна — казах аз. — Не знам дали леля ми се е обадила...
— Тя има разстройство — изблея Синтия.
Явно изпитваше непреодолима нужда да не е единствената, която трябваше да се срамува от нещо.
— Отсъствието на Шарлот вече е извинено — каза господин Уитман. — Може би ще отсъства няколко дни. Докато нещата не се... нормализират. — Той се обърна и написа с тебешир на дъската: „Сонетът". — Знае ли някой колко сонета е написал Шекспир?
— Какво искаше да каже с това нормализират? — попитах шепнешком Лесли.
— Нямах чувството да говори за разстройството на Шарлот — прошепна в отговор тя.
Аз също.
— Разглеждала ли си по-внимателно пръстена му? — продължи да говори шепнешком Лесли.
— Не, а ти?
— Има дванайсет черти — също както при часовник.
— Но часовниците нямат черти.
Лесли завъртя очи.
— Не се ли сещаш? Дванайсет! Часовник! Време! Пътуване във времето! Хващам се на бас... Гуен?
— По дяволите! — изсъсках аз.
Отново чувствах стомаха си сякаш се возя на въртележка. Лесли ме зяпаше ужасена:
— О, не!
Аз също бях ужасена. Последното, което исках, бе да се разтворя във въздуха пред очите на съучениците си. Така че станах и олюлявайки се, притиснала корема си с ръка, се отправих към вратата.
— Мисля, че ще повърна — казах на господин Уитман, но не изчаках отговора му, а бързо отворих вратата и залитайки излязох в коридора.
— Може би някой трябва да отиде с нея — чух го да казва. — Лесли, би ли я придружила?
Лесли се втурна след мен и енергично затвори вратата на класната стая.
— Хайде, бързо! В тоалетната, там никой няма да ни види. Гуен? Гуени?
Лицето на Лесли се размаза пред очите ми, гласът й звучеше сякаш идваше от много далеч. А после съвсем изчезна.
Стоях съвсем сама и един коридор с разкошни, изрисувани със злато тапети. Вместо износените гранитогресни плочи, под краката ми се простираше полиран до блясък чудно хубав паркет, с изкусни инкрустации. Изглежда беше нощ, или късно вечерта, тъй като по стените блестяха свещници със запалени свещи, а от изрисуваните тавани се спускаха полилеи, също отрупани със запалени свещи. Всичко наоколо бе озарено от нежна, златна светлина.
Първата ми мисъл бе: Супер, не успях да падна. А втората бе: Къде мога да се скрия, преди някой да ме е видял?