Тъй като явно не бях сама в къщата. От долу се носеше музика, по-точно мелодия от цигулка. И гласове. Много гласове.
От познатия ми училищен коридор на втория етаж на гимназията „Сейнт Ленъкс“ не беше останало нищо, което да напомня на него. Опитах се да си припомня разположението на помещенията. Зад мен беше вратата на класната ми стая, отсреща госпожа Каунтър преподаваше география на шестокласниците. В съседство се намираше хранилище. Ако се скриех там, поне при завръщането ми никой нямаше да ме види. От друга страна хранилището обикновено беше заключено и май все пак не беше добра идея да се скрия там. Ако се върнех в заключено помещение, трябваше да измисля някое наистина убедително обяснение как, по дяволите, съм успяла да вляза там.
По ако отидех в някоя от другите стаи, при завръщането ми от миналото щях да се материализирам от нищото пред учител и една камара ученици. Да намеря обяснение за това, явно щеше да се окаже още по-трудно. Може би просто трябва да си остана в този коридор и да се надявам, че няма да продължи дълго.
Все пак при предишните ми две пътувания във времето бях отсъствала само за по няколко минути.
Облегнах се на брокатения тапет и зачаках с копнеж чувството на замайване. От долу долитаха гласове и смях, чувах звъна на кристал, после цигулките отново засвириха. Звучеше, сякаш там долу една камара хора чудесно се забавляваха. Може би и Джеймс беше сред тях. Нали беше живял тук. Представях си как той — напълно жив — е някъде там долу и танцува на музиката от цигулките.
Жалко, че не можех да се видя с него. Но той едва ли би се зарадвал, ако му кажа откъде се познаваме. Имам предвид: откъде някога щяхме да се познаваме, дълго време след като е починал. Ъъъ, дълго време след като е щял да почине. Ако знаех от какво е щял да умре, евентуално бих могла да го предупредя. Хей, Джеймс, на 15 юли в Парк Лейн една тухла ще ти падне на главата, затова през този ден по-добре си остани вкъщи. За жалост Джеймс не знаеше от какво е починал. Та той дори не знаеше, че изобщо е умрял. Ъъъ — че ще умре.
Колкото повече човек разсъждаваше над това с пътуването във времето, толкова по-сложно му се струпаше.
От стълбите се чуха гласове. Някой бързо се изкачваше по тях. Не, не беше един, а двама. Проклятие! Не можеше ли човек да прекара няколко минути на спокойствие, стоейки си някъде? А сега накъде? Спрях се на помещението отсреща, в моето време класната стая на шестокласниците. Бравата на вратата заяждаше и ми отне няколко секунди докато зацепя, че трябва да вдигна дръжката нагоре, а не да я натискам надолу.
Когато най-накрая успях да се вмъкна в стаята, стъпките се чуваха съвсем отблизо. И тук горяха свещи в свещници на стената. Колко лекомислено бе да ги оставят да горят без надзор! Вкъщи ми се караха, ако забравех да загася дори ароматна свещичка! Огледах се за място, където да се скрия, но стаята бе пестеливо обзаведена. Имаше нещо като канапе с извити позлатени крачка, едно писалище, тапицирани столове — нищо, зад което да можеш да се скриеш, ако си по-голям от мишка. Не ми оставаше нищо друго освен да застана зад една от дългите до земята златни завеси — едно не особено оригинално скривалище. Но все пак никой не ме търсеше.
Сега гласовете се чуваха от коридора.
— Къде си мислиш, че отиваш? — попита мъжки глас, който звучеше доста ядосано.
— Все едно! Само да е далеч от теб! — отговори му гласът на момиче, едно ревящо момиче, за да бъдем точни.
За мой ужас тя се втурна точно в тази стая. И мъжът я последва. През завесите можех да видя трепкащите им сенки.
Ама, разбира се! От всички стаи тук горе трябваше да си изберат точно моята.
— Остави ме на мира — каза момичето.
— Не мога да те оставя на мира — отвърна мъжкият глас. — Всеки път, когато те оставя сама, правиш нещо необмислено.
— Разкарай се! — повтори момичето.
— Няма. Виж, съжалявам за това, което се случи. Не биваше да го допускам.
— Но го направи! Защото имаш очи само за нея.
— Та ти ревнуваш! — мъжът се разсмя.
— Иска ти се!
Направо страхотно! Каращи се влюбени! Това май щеше да продължи дълго. Можех да си изгния зад завесата, докато не станеше време да се върна обратно в настоящето и по време на урок изневиделица да се появя пред прозореца в класната стаята на господа Каунтьр. Можех да й обясня, че съм участвала във физически експеримент. Или че през цялото време съм била там, но просто тя не ме е забелязала.
— Графът ще се пита къде сме — каза мъжкият глас.
— Тогава нека твоят граф прати трансилванския си побратим да ни търси. В действителност той дори не е граф. Титлата му е толкова фалшива, колкото и румените бузи на тази... как й беше името? — докато говореше, момичето изсумтя гневно.