От някъде това ми беше познато. Много познато. Съвсем внимателно надникнах през завесата. Двамата стояха точно пред вратата и можех да видя профила им. Момичето наистина беше момиче и носеше разкошна рокля от тъмносиня коприна, обточена с брокат, а полите на роклята бяха толкова широки, че с тях трудно можеше да се мине през нормална врата. Имаше снежнобяла коса, образуваща странна камара върху главата й, от която се спускаха къдрици върху раменете. Със сигурност това беше перука. Мъжът също имаше бяла коса, която с панделка бе вързана на тила. Въпреки пенсионерския цвят на косата двамата изглеждаха много млади, а и много красиви, особено мъжът. Всъщност, той бе по-скоро момче, може би на осемнайсет или двайсет години. Външността му спираше дъха. Перфектен мъжествен профил, бих казала. Направо не можех да му се нагледам. Подадох се иззад скривалището си много повече, отколкото бях възнамерявала.
— Вече забравих името й — каза момчето, все още смеейки се.
— Лъжец!
— Графът не е виновен за държанието на Ракоци — отвърна момчето, вече напълно сериозен. — Със сигурност ще го накаже за това. Не е нужно да харесваш графа, трябва само да го уважаваш.
Момичето отново изсумтя презрително и ето че пак изпитах чувството за странна близост.
— Нищо не трябва — каза тя и изведнъж се обърна към прозореца.
Това означава — обърна се към мен. Исках да се скрия зад завесата, но застинах по средата на движението си.
Не е възможно!
Момичето имаше моето лице. Гледах в моите собствени уплашени очи! Момичето изглеждаше изумено, колкото бях и аз, но тя се възстанови от шока по-бързо от мен и ми даде недвусмислен знак с ръка: скрий се! Махай се оттук!
Отново скрих главата си зад завесите, дишайки тежко. Коя беше тя? Та такава прилика беше абсолютно невъзможна. Просто трябваше да погледна още веднъж.
— Какво беше това? — чух гласа на момчето.
— Нищо! — отвърна момичето
Да не би това да бе моят глас?
— Ето, до прозореца.
— Там няма нищо!
— Някой може да се с скрил зад завесата и да подслушва.
Изречението завърши с изненадано възклицание. Изведнъж се възцари тишина. Сега пък какво се беше случило?
Без да се замислям, дръпнах завесата настрани. Момичето, което изглеждаше като мен, беше притиснало устни към устните на момчето. В началото той просто стоеше бездейно, но после обгърна талията й с ръка и я притисна към себе си. А момичето затвори очи.
Изведнъж в стомаха ми сякаш затанцуваха пеперуди. Беше странно да наблюдаваш себе си докато се целуваш. Според мен се справях доста добре. Наясно бях, че момичето целуваше момчето само, за да отклони вниманието му от мен. Много мило от нейна страна, но защо го правеше? А и как можех да се промъкна незабелязано покрай тях?
Пеперудите в стомаха ми се превърнаха в пърхащи птици и картината на целуващата се двойка се размаза пред погледа ми. И после изведнъж се озовах в стаята на шести клас, на прага на нервна криза.
Наоколо беше съвсем тихо.
Заради ненадейната ми поява очаквах писъци от множество ученически гърла и дори някои от тях —може би госпожа Каунтър? — от ужас да изпаднат в несвяст.
Но класната стая беше празна. Въздъхнах от облекчение. Поне този път имах късмет. Отпуснах се върху един от столовете и положих глава върху чина. Случилото се надхвърляше умствения ми капацитет. Момичето, хубавото момче, целувката...
Момичето не само изглеждаше като мен. Момичето бях аз. Всякаква грешка беше изключена. Безпогрешно се бях разпознала по белега ми по рождение с формата на полумесец, намиращ се върху слепоочието ми. Леля Гленда винаги го наричаше „смешен банан“.
Толкова голяма прилика беше абсолютно невъзможна.
Опал и кехлибар са първата двойка,
ахат пее в си, вълкът-аватар,
дует — solutio! — с аквамарин.
Могъщо следват смарагд и цитрин,
близнаците карнеоли — в Скорпион,
и нефритът, номер осем, е digestio.
В ми мажор: черният турмалин,
сапфир във фа, колко искреше.
И почти едновременно диамантът,
като единайсет и седем, познат като Лъв.
Projectio! Времето тече,
настояще и минало сливат се в едно.
Рубин е началото и края.
ИЗ ТАЙНИТЕ ЗАПИСКИ НА ГРАФ СЕН ЖЕРМЕН