Докато отново сядаше на килима, Гидиън се ухили широко.
— Добре. Тогава, значи, аз съм първи.
И без да изчака съгласието на Лесли, започна отново да разказва за документите, които бе получил от Пол. За разлика от мен, приятелката ми бе повече от ужасена от твърдението, че когато кръгът на кръвта се затвори, ще трябва да умра. Направо пребледня под луничките си.
— Мога ли да видя тези документи? — попита тя.
— Разбира се.
Гидиън измъкна няколко сгънати листове от джоба на дънките си и още няколко — от джоба на блузата си. Доколкото успях да видя, хартията бе пожълтяла и на сгъвките — доста протрита.
Лесли го зяпна изумено.
— И ги разнасяш просто ей така в джобовете ти? Това са ценни оригинални документи, а не... сополиви носни кърпички. — Тя посегна да ги вземе. — Та те почти са се разпаднали. Мъжка му работа! — Внимателно разтвори документите. — И си напълно сигурен, че не са фалшификати?
Гидиън вдигна рамене.
— Не съм нито графолог, нито историк. Но изглеждат точно по същия начин, както другите оригинали, които пазителите съхраняват.
— Обзалагам се, при подходяща температура и в стъклени шкафове — рече Лесли обвинително. — Както е редно.
— И как от Флорентинския алианс са се добрали до документите? — попитах аз.
Той отново вдигна рамене.
— Предполагам, с кражба. Не ми остана време да прегледам хрониките за някакви съобщения по въпроса. Дни наред се разхождам наоколо с тези документи! Знам ги наизуст, но така и не успях да разбера пълното им значение. Освен що се отнася до онова конкретно нещо.
— Е, поне не си изтичал веднага при Фолк, за да му ги покажеш — казах одобрително.
— Минавало ми е през ума да направя точно това. Но тогава... — Гидиън въздъхна. — В момента просто не знам на кого мога да вярвам.
— Не вярвай на никого — прошепнах и театрално завъртях очи. — Това поне ме посъветва майка ми.
— Майка ти — промърмори той. — Интересува ме каква ли част от всичко това й е известна.
— Значи, щом кръгът се затвори и графът получи еликсира, Гуендолин трябва... — Лесли нямаше сили да довърши изречението.
— ...да умре — допълних аз.
— Да издъхне, да хвърли топа, да гушне букета, да ритне камбаната, да заспи вечен сън, да предаде богу дух... — включи се и Ксемериус.
— ...да бъде убита! — С драматичен жест Лесли хвана ръката ми. — Защото едва ли от само себе си ще се строполиш мъртва! — Тя прокара другата ръка през косата си, която и без това стърчеше в безпорядък от главата й. Гидиън се прокашля, но приятелката ми не го остави да вземе думата. — Честно казано, през цялото време имах лошо предчувствие. Дори само онези другите стихове са ужасно... зловещи. И винаги за Гарвана, Рубина, или номер дванайсет нещата не изглеждат добре. Освен това съвпада с онова, което аз самата открих. — Тя пусна ръката ми и посегна към (чисто новата си!) раница, за да извади „Ана Каренина“. — Е, да, всъщност са го открили Люси, Пол и дядо ти, както и Джордано.
— Джордано? — повторих объркано.
— Да! Не си ли чела статиите му? — Тя запрелиства книгата. — Пазителите е трябвало да го приемат в ложата, за да престане да разтръбява из целия свят теориите си.
Поклатих засрамено глава. Още след първото сложно изречение бях загубила интерес към драсканиците му. (А като прибавим и факта, че писанията бяха от Джордано... направо ужас!)
— Събудете ме, ако случайно стане интересно — измърмори Ксемериус и затвори очи. — След хранене се нуждая от малка дрямка.
— Като историк Джордано никога не е приеман на сериозно, дори и от пазителите — включи се Гидиън в разговора. — Той е публикувал неясни глупости в езотерични списания, чиито читатели определят графа като извисил се и трансформирал се, каквото и да значи това.
— Мога съвсем точно да ти обясня! — Лесли тикна под носа му „Ана Каренина“, сякаш ставаше дума за веществено доказателство в съда. — Като историк Джордано се е натъкнал на инквизиционни протоколи и писма от XVI век. Според тези източници като младеж, по време на пътуванията си във времето, граф Сен Жермен е направил дете на живееща в манастир графска дъщеря, на име Елизабета ди Мадроне. И през това време — тя замлъкна за момент, — е, вероятно преди или след това, й е разказал всичко възможно за себе си. Може би защото е бил млад и глупав, или просто защото се е чувствал сигурен.
— А това „всичко възможно“ какво включва? — попитах.
— Много щедро е споделял всякаква информация, като се започне с произхода му, истинското му име и способността му да пътува във времето, та чак до твърдението, че са му известни безценни тайни. Тайни, благодарение на които е способен да създаде Философския камък.