Но дълбоко в мен веднага бях разбрала, че той е прав: шпагата на лорд Аластър ме беше убила. Бях усетила болката и видяла как нищожният остатък от живота в мен просто изтича. Бях издъхнала — и въпреки това сега бях жива.
Темата за безсмъртието ни бе занимавала през цялата вечер. Особено Лесли и Ксемериус не можеха да спрат да говорят, след като се съвзеха от първоначалния си шок.
— Това означава ли, че никога няма да се сбръчкаш?
— А ако отгоре ти падне осемтонен бетонен блок? Плоска като дъска ли ще продължиш да живееш?
— Може би не си безсмъртна, а просто имаш само седем живота като котките.
— Ако й избодат едното око, ще й порасне ли ново?
Фактът, че Гидиън не можеше да отговори на нито един от въпросите им, не ги притесни особено. Вероятно така щеше да продължи през цялата нощ, ако майка ми не бе дошла и не бе подканила Лесли и Гидиън да си ходят. За съжаление, беше непреклонна.
— Гуендолин, спомни си, моля те, че довчера беше болна — каза тя. — Искам да можеш добре да се наспиш.
Добре да се наспя — сякаш след такъв ден изобщо можеше да се мисли за сън! А имаше още толкова много неща за обсъждане!
Бях придружила двамата до долу, за да ги изпратя до входната врата. Лесли, като истинска приятелка, веднага схвана идеята и избърза няколко крачки напред към автобусната спирка, уж за да проведе много важен разговор по телефона. (Чух я да казва: „Здрасти, Бърти, скоро ще се прибера“.) За съжаление, Ксемериус не беше толкова деликатен. Той се провеси с главата надолу от навеса над вратата и запя, грачейки:
Гидиън и Гуендолин с буйна страст
мляскат се под навеса на входа наш.
Навесът над влюбените силно изпращя,
а демонът красив нахално се присмя.
Накрая с нежелание се откъснах от Гидиън и се прибрах в стаята ми с твърдото намерение през цялата нощ да размишлявам, да говоря по телефона и да кроя планове. Но едва се бях излегнала върху леглото — само за малко — и вече спях дълбоко. Явно и при другите се беше получило същото, защото не видях върху дисплея на телефона ми да има отбелязани пропуснати обаждания.
Погледнах укорително Ксемериус, който се беше свил в долната част на леглото ми, а сега се протягаше и шумно се прозяваше.
— Трябваше да ме събудиш!
— Да не съм ти будилник, о, безсмъртна господарке!
— Мислех, че призраците... ъъъ... демоните не се нуждаят от сън.
— Може и да не се нуждаят, но след такава обилна вечеря една дрямка несъмнено се отразява добре. — Той сбърчи нос. — А на теб един душ ще ти се отрази перфектно.
Имаше право. Тъй като всички останали все още спяха (все пак беше събота), можех да блокирам банята за цяла вечност и да изхабя огромни количества шампоан, душ-гел, паста за зъби, лосион за тяло и крема за бръчки на мама.
— Нека позная, животът е прекрасен и ти се чувстваш... ха-ха... като новородена — изкоментира Ксемериус, когато по-късно, докато се обличах, се усмихвах на собственото си отражение в огледалото.
— Точно така! Знаеш ли, някак си изведнъж гледам на живота с други очи...
Гаргойлът изпръхтя.
— Може и да си въобразяваш, че си получила просветление, но в действителност това е само от хормоните. Днес ликуваш от радост, а утре си опечалена до смърт. Момичета! И през следващите двайсет-трийсет години все ще е така. А след това директно те подхваща критическата. Въпреки че при теб може и да не се случи така. Безсмъртна в климактериум — някак си не се връзва.
Усмихнах му се снизходително.
— Знаеш ли, малки мърморко, нямаш никаква...
Звънът на телефона прекъсна лекцията ми.
Лесли искаше да ме попита в колко часа ще се срещнем, за да подготвим марсианските костюми за партито на Синтия. Партито! Не можех да повярвам, че изобщо бе в състояние да мисли за това.
— Знаеш ли, Лес, чудя се дали изобщо да ходя. Случиха се толкова много неща и...
— Трябва да дойдеш. И ще дойдеш. — Тонът й не търпеше възражение. — Защото вчера осигурих придружители за двете ни и в противен случай, ще се почувствам ужасно неловко.
Въздъхнах.
— Нали не си поканила отново глупавия ти братовчед и пърдящия му приятел? — За един ужасяващ миг си представих един подуващ се зелен чувал за боклук. — Последния път се закле, че никога повече няма да го правиш. Надявам се, че не е нужно да ти напомням историята с шоколадовите целувки, които...
— За толкова тъпа ли ме мислиш? Нали знаеш, че никога не допускам една и съща грешка втори път! — Лесли замълча за момент, после продължи привидно равнодушно. — Вчера, по пътя към спирката, разказах на Гидиън за партито. Той буквално се натресе за придружител. — Последва още едно кратко мълчание. — Предложи и братчето си. И затова сега не можеш да се измъкнеш.