Видях само как набра някакъв номер, после потънах във водовъртеж от рубиненочервена светлина.
Приземих се в абсолютна тъмница и опипом се запридвижвах към мястото, където предполагах, че е ключът за лампата.
— Остави на мен — чух да казва Гидиън, който безшумно се беше приземил зад мен.
Две секунди по-късно крушката на тавана светна.
— Ама че бързо стана — измърморих.
— О, Гуени — въздъхна той нежно и се обърна към мен. — Толкова съжалявам! — След като нито се помръднах, нито му отговорих, само с две дълги крачки се озова до мен и ме прегърна. Придърпа главата ми върху рамото си, постави брадичката си върху косата ми и прошепна: — Всичко ще се оправи. Обещавам ти. Всичко пак ще бъде наред.
Не знам колко дълго сме стояли така. Може би се дължеше на думите му, които повтаряше от време на време, а може и да беше топлината на тялото му тази, която постепенно разтопи вцепенението ми, но накрая успях да промълвя безпомощно:
— Мама... не е моята майка.
Гидиън ме поведе към зеления диван в средата на помещението и седна до мен.
— Иска ми се да бях знаел. Тогава щях да мога да те предупредя. Студено ли ти е? Зъбите ти тракат.
Поклатих глава, облегнах се на него и затворих очи. За миг си пожелах времето да спре, тук, през 1953 година, на този зелен диван, където нямаше проблеми, нямаше въпроси, нямаше лъжи, съществуваха само Гидиън и успокояващата му близост, която ме обгръщаше.
Но за съжаление, желанията ми нямаха навика да се сбъдват, знаех това от горчив опит.
Отново отворих очи и го погледнах отстрани.
— Имаше право — казах плачевно. — Вероятно това наистина е единственото място, където няма да ни притеснят. Но ти ще си имаш неприятности!
— Да, дори е сигурно. — Гидиън леко се усмихна. — И най-вече защото трябваше... ами... малко грубичко да го спра да не ми изтръгне хронографа. — За миг усмивката му стана опасна. — Мисията Черен турмалин/Сапфир явно ще трябва да се проведе в друг ден, въпреки че сега имам още повече въпроси към Люси и Пол и една среща е именно това, от което се нуждаем.
Замислих се за последната ни среща с тях при лейди Тилни и зъбите ми силно затракаха, когато си припомних как Люси ме бе погледнала и бе прошепнала името ми. Мили боже, а аз не съм имала никаква представа!
— Ако Люси и Пол са моите родители, тогава двамата с теб роднини ли сме? — попитах.
Гидиън отново се усмихна.
— Това беше първото, което ми мина през главата. Но Фолк и Пол са само мои далечни братовчеди, трето или четвърто коляно. Те произхождат от единия, а аз от другия Карнеол близнак.
Зъбчатите колела в мозъка ми отново се задвижиха. Изведнъж дебела буца заседна в гърлото ми.
— Преди да се разболее, вечер татко винаги ни пееше и свиреше на китара. Двамата с Ник много обичахме тези моменти — промълвих тихо. — Той винаги казваше, че съм наследила музикалния си талант от него. А всъщност дори нямаме роднинска връзка. От Пол съм взела черния цвят на косата ми.
Преглътнах тежко.
Гидиън мълчеше, със съчувствено изражение.
— Щом като Люси не ми е братовчедка, а истинската ми майка, тогава мама е моя... леля! — продължих да говоря. — А лейди Ариста в действителност ми е прабаба. А дядо ми е чичо Хари, а не моят дядо! — Последното преля чашата. Заплаках безутешно. — Не мога да понасям чичо Хари! Не искам той да ми е дядо! И не искам Каролайн и Ник да не са ми повече брат и сестра. Толкова ги обичам.
Гидиън ме остави да си поплача известно време, а после загали косата ми, като мълвеше успокоителни думи:
— Гуени, всичко е наред, това няма никакво значение. Та те си остават същите хора, без значение каква е роднинската ви връзка!
Ала аз продължавах да хълцам сърцераздирателно. Почти не забелязах, че той ме притегли нежно към себе си, обгърна ме с ръце и силно ме прегърна.
— Тя е трябвало да ми каже — най-сетне успях да промълвя с усилие. Цялата му тениска бе подгизнала от сълзите ми. — Мама... трябвало е да ми каже.
— Сигурно някога е щяла да го направи. Но се постави на нейно място: тя те обича и е знаела, че истината ще ти причини болка. Вероятно сърце не й е давало да го направи. — Ръцете му галеха гърба ми. — Сигурно е било ужасно за всички, най-вече за Люси и Пол.
Сълзите ми отново потекоха.
— Но защо са ме оставили? Пазителите никога не биха ми причинили нещо лошо! Защо просто не са говорили с тях?
Гидиън не отговори веднага.
— Знам, че са се опитали — каза той бавно. — Вероятно след като Люси е разбрала, че е бременна, и им е станало ясно, че ти ще си Рубинът. — Той се прокашля. — Но тогава все още не са имали доказателства за теориите си относно графа. Приказките им са били смятани за детински опит да извинят непозволените си пътувания във времето. Това дори може да бъде прочетено в хрониките. По онова време най-вече дядото на Марли ужасно се е бил възмутил на обвиненията им. Според направените от него записки те двамата са опозорили паметта на графа.