Гидиън се изпари във въздуха пред очите ми. Последвах го няколко секунди по-късно, след като още веднъж бях пригладила косата си. Бях убедена, че при завръщането ни стаята с хронографа ще гъмжи от пазители, всички в голямо безпокойство заради своеволната постъпка на Гидиън (тайничко очаквах и че господин Марли ще стои в един ъгъл с посинено око и ще настоява Гидиън да бъде отведен с белезници), но в действителност стаята се оказа много тиха.
Присъстваха единствено Фолк де Вилърс... и майка ми. Същинско олицетворение на нещастието, тя седеше върху един стол, кършеше ръце и ме гледаше с разплакани очи. Разтеклите се спирала за мигли и сенки образуваха неравномерни ивици върху бузите й.
— Ето ви и вас — обяви Фолк.
Гласът и изражението му бяха неутрални, но не изключвах зад тази си фасада да кипеше от гняв. В кехлибарените му вълчи очи имаше странен блясък.
Спътникът ми неволно се стегна и вирна леко брадичка, сякаш вътрешно се подготвяше за предстоящото мъмрене. Бързо хванах ръката му.
— Той не е виновен. Не исках да елапсирам сама — изрекох на един дъх. — Гидиън не провали умишлено плана...
— Добре, Гуендолин. — Фолк ми отправи уморена усмивка. — В момента и други неща не се случват според плана. — Той потърка с ръка челото си и хвърли на мама кос поглед. — Съжалявам, че чу разговора ни... че трябваше да го научиш по този начин. Със сигурност не беше умишлено. — Отново погледна към мама. — Нещо толкова важно трябва да бъде съобщено по-внимателно.
Мама мълчеше и отчаяно се опитваше да преглътне сълзите си.
Гидиън стисна ръката ми.
— Мисля, че двете с Грейс имате много какво да си кажете. Най-добре да ви оставим сами — каза Фолк и въздъхна. — Пред вратата ще чака един адепт, който ще ви придружи до горе, когато сте готови. Идваш ли, Гидиън?
Любимият ми пусна ръката ми с нежелание, целуна ме по бузата и прошепна в ухото ми:
— Ще се справиш, Гуен. А по-късно ще поговорим за онова, което си скрила у вас.
Костваше ми цялото ми самообладание да не се вкопча в него и да не извикам: „Моля те, остани при мен!“. Безмълвно изчаках, докато двамата с Фолк напуснаха помещението и затвориха вратата след себе си. Тогава се обърнах към мама и направих опит да се усмихна.
— Учудвам се, че са те допуснали до тяхната Светая Светих.
Мама се изправи — останала без сили, като някоя старица — и ми се усмихна накриво.
— Завързаха ми очите. Или по-точно казано, онзи с кръглото лице. Устната му беше сцепена и мисля, че точно заради това направи възела много по-стегнат. Ужасно скубеше, но не посмях да се оплача.
— Звучи ми познато. — Сцепената устна на господин Марли не предизвикваше голямо съчувствие в мен. — Мамо...
— Знам, че сега ме мразиш. — Тя не ме остави да се доизкажа. — И напълно те разбирам.
— Мамо, аз...
— Ужасно много съжалявам! В никакъв случай не биваше да допускам да се стига дотук. — Тя направи крачка към мен и протегна ръце, но веднага след това ги отпусна безпомощно. — Винаги толкова съм се страхувала от този ден! Знаех, че все някога той ще настъпи, и колкото по-голяма ставаше, толкова повече се страхувах. Дядо ти... — Тя млъкна, след което си пое дълбоко въздух и продължи: — Двамата с баща ми имахме намерение заедно да ти го съобщим, когато си вече достатъчно голяма, за да разбереш истината и да я понесеш.
— Значи, Лукас е знаел?
— Разбира се! Той скри Люси и Пол при нас в Дърам и беше негова идея да се преструвам пред всички на бременна, за да мога при нужда да представя бебето, тоест теб, като мое собствено. Люси използваше моето име, когато ходеше на профилактичните консултации. Тя и Пол живяха почти четири месеца при нас, а през това време татко беше зает с това, да пуска фалшиви следи из половин Европа. На практика това беше перфектното скривалище. Никой не се интересуваше от бременността ми, защото терминът ми беше през декември и това те правеше напълно безинтересна за пазителите и семейството. — Погледът на мама се плъзна покрай мен към гоблена на стената и стана безизразен. — До последно се надявахме, че няма да се наложи да оставим Люси и Пол да отидат в миналото с хронографа. Но един от частните детективи на пазителите взе жилището ни на мушка... — Тя трепна при спомена. — Баща ми едва успя да ни предупреди навреме. Те нямаха друг избор, трябваше да избягат. А ти остана при нас — едно мъничко бебе със смешна косица на главата и огромни сини очи. — По бузите й потекоха сълзи. — Двамата с Никълъс се заклехме да те пазим и още от първата секунда те заобичахме като наше собствено дете.