— Отсреща по диагонал между къщите се минава навътре към района на Темпъл. — Мама приглади косата си.
Погледнах към тясната алея за пешеходци, която бе посочила. Не можех да си спомня някога да бях минавала оттам. Мама сигурно бе забелязала обърканото ми изражение.
— От училище никога ли не са ви водили в Темпъл? — попита тя. — Църквата и градините са забележителни. Както и фонтана. Според мен най-хубавият фонтан в целия град.
Погледнах я ядосано. Сега да не вземе да се превърне в екскурзовод?
— Ела, трябва да пресечем улицата — каза тя и ме хвана за ръката. Последвахме група японски туристи, всичките носещи огромни разтворени карти на града.
Зад редицата къщи човек се потапяше в един друг свят. Нямаше я трескавата атмосфера на „Странд“ и „Флийт Стрийт“. Тук, между величествените, плътно наредени, красиви и изглеждащи сякаш вечни сгради, изведнъж се възцаряваше тишина и спокойствие.
Посочих туристите.
— Те какво търсят тук? Най-хубавия фонтан в града?
— Ще разгледат църквата Темпъл — отвърна майка ми, без да обръща внимание на изнервения ми тон. — Много е стара, има много легенди и митове, свързани с нея. Японците си падат по такива неща. А в Мидъл Темпъл Хол е представена за пръв път пиесата на Шекспир „Както ви се харесва“.
Известно време следвахме японците, след което свихме вляво и продължихме по една павирана уличка между къщите. Атмосферата беше направо като на село — пееха птици, пчелите бръмчаха в пищните лехи с цветя и дори въздухът бе сякаш свеж и чист.
На входовете на къщите бяха поставени месингови табели, върху които бяха гравирани множество имена.
— Всички тези хора са адвокати. Доценти от правния факултет — каза майка ми. — Не искам да знам какъв е наемът на един такъв офис.
— И аз не искам да знам — отвърнах обидено. Сякаш нямаше нищо по-съществено, за което да можем да говорим!
При следващия вход тя спря.
— Пристигнахме — обяви тя.
Къщата беше семпла и въпреки безукорната фасада и наскоро боядисаните рамки на прозорците изглеждаше много стара. Погледът ми се насочи към имената върху месинговата табела, но майка ми ме бутна през отворената врата и нагоре по стълбите към първия етаж. Две млади жени, с които се разминахме, поздравиха любезно.
— Къде сме?
Майка ми не отговори. Тя натисна един звънец, оправи блейзера си и приглади косата си.
— Не се страхувай, миличка — каза тя и аз не знаех дали говори на мен или на себе си.
Вратата се отвори с бръмчене и ние пристъпихме в светла стая, която изглеждаше като съвсем обикновен офис. Шкафове, бюро, телефон, факс, компютър... дори русата жена на средна възраст зад бюрото изглеждаше съвсем нормално. Само очилата й бяха малко страшнички — с чисто черни рамки и толкова големи, че половината и лице се скриваше зад тях.
— С какво мога да ви помогна? — попита тя. — О, това вие ли сте... госпожице... госпожо Монтроуз?
— Шепърд — поправи я мама. — Вече не нося моминското си име. Омъжих се.
— О, да, разбира се — усмихна се жената. — Изобщо не сте се променили. По косата ще ви позная навсякъде и по всяко време. — Тя ми хвърли бърз поглед. — Това да не е дъщеря ви? Е, май прилича на баща си, нали? Как е...
Мама я прекъсна.
— Госпожо Дженкинс, спешно трябва да говоря с майка си и господин Де Вилърс.
— О, боя се, че майка ви и господин Де Вилърс имат съвещание. — Госпожа Дженкинс се усмихна извинително. — Имате ли...
Мама отново я прекъсна:
— Искам да присъствам на това съвещание.
— Но... това... знаете, че не е възможно.
— Тогава го направете възможно. Кажете им, че водя техния рубин.
— Моля? Но... — госпожа Дженкинс зяпна, местейки погледа си ту към майка ми, ту към мен.
— Просто направете, каквото ви казах. — Никога досега майка ми не бе звучала толкова категорично.
Госпожа Дженкинс се изправи и заобиколи бюрото. Изгледа ме от горе до долу и аз се почувствах изключително неудобно в грозната училищна униформа. Косата ми не беше фризирана, а просто вързана на опашка. А и не бях гримирана (всъщност рядко се гримирах).
— Сигурна ли сте?
— Естествено, че съм сигурна. Смятате ли, че ще си позволя такава глупава шега? Моля побързайте, времето ни притиска.
— Моля изчакайте тук. — Госпожа Дженкинс се обърна и изчезна през една врата, намираща се между два шкафа.
— Рубин? — повторих аз.