— Рразбирра се! Но внимавай с копчетата.
Дискретно се огледах за Гидиън. Той вече бе провесил през ръката си няколко дрехи и ми се усмихваше над щендерите.
Мадам Росини не забеляза набезите му. Тя обхождаше свръхщастлива отдела с модели висша мода, плътно следвана от тежко дишащата Лесли.
— За la petite* луничка може би...
* Малката (фр.) — Бел. ред.
— ...това тук! — прекъсна я Лесли. — Моля ви! Чудно красива е!
— Excuses-moi, ma cherie*, но това не е зелено! — отвърна мадам Росини.
* Извини ме, скъпа моя (фр.). — Бел. ред.
— Но е почти зелено! — възрази Лесли и изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да избухне в сълзи от разочарование.
— Не, това е леденосиньо — категорична бе мадам Росини. — Гррейс Кели я е носила на врръчването на нагррадите за филма „Прровинциалистката“. Естествено, не тази, но тя е абсолютен неин дубликат.
— Това е най-красивата рокля, която някога съм виждала — прошепна Лесли.
— Прилича донякъде на зелена — опитах се да я подкрепя. — Най-малкото е тюркоазена с лек оттенък на зелено. Тоест на практика зелена, ако светлината е малко по-жълтеникава.
— Хм... — изсумтя мадам Росини колебливо.
Огледах се за Гидиън, който незабележимо се промъкваше към вратата.
— И без това няма да ми стане — промърмори Лесли.
— Напрротив! — Погледът на мадам Росини се плъзна надолу и нагоре по фигурата на приятелката ми, а после се зарея замислено в далечината. — Вие, младите момичета, имате толкова чудесни талии. Zut alors!* — Изведнъж погледът й стана твърд. — Млади момко, къде отиваш с дррехите ми? — извика тя.
* Брей! (Фр.). — Бел. ред.
— Аз... ъъъ... — заекна Гидиън стреснато.
Той почти бе достигнал вратата.
Костенурката се превърна в разбеснял се слон, който гази през храсти и дървета. Много по-бързо, отколкото бих предположила, че е в състояние да се движи, мадам Росини бе стигнала до него.
— Какво означава това? — Тя издърпа дрехите от ръката му и френският й акцент още по-ясно си пролича. — Да не ишкаше да ме окррадеш?
— Не, разбира се, че не, мадам Росини. Исках само... ъъъ... да ги взема назаем.
Гидиън погледна дълбоко разкаяно, но при моделиерката това не постигна никакъв ефект. Тя вдигна дрехите пред себе си и ги разгледа.
— Какво ишкаше да прравиш с тях, ти невъзможно момче? Та те дорри не са желени!
Притекох му се на помощ.
— Моля ви, не ни се сърдете. Дрехите ни трябват за един излет в 1912 година. — Замълчах за миг, но после реших да заложа всичко на една карта. — Един таен излет, мадам Росини.
— Таен? В 1912-а! — повтори тя и притисна дрехите към себе си, също както Каролайн бе притиснала плетеното прасенце. — С тези дррехи? Това да не е някаква шега? — Никога не я бях виждала толкова ядосана. — Това. Е. Мъжки. Костюм. От. 1932. Година — каза тя заплашително, поемайки си шумно въздух при всяка дума. — А рроклята е прринадлежала на кабарретно момиче, прродаващо пурри! Ако пррез 1912 година излезете, облечени с това, ррискувате да прредизвикате нарродно въстание. — Тя постави ръце на кръста си. — Изобщо на нищо ли не съм те научила, млади момко? Какво казвам винаги? Каква е целта на тези костюми? Ав...
— .. .автентичност — довърши Гидиън неуверено.
— Precisement!* — Мадам Росини изскърца със зъби. — Щом като сте ррешили да напрравите таен излет в 1912 година, тогава със сигуррност няма да сте с тези дррехи! Със същия успех бихте могли да се прриземите и с летяща чиния в центърра на гррада, ще е точно толкова дискрретно. — Очите й продължаваха да святкат гневно, докато гледаше ту Гидиън, ту мен, но изведнъж се раздвижи и под изумените ни погледи се запридвижва от един щендер на друг. Малко след това се върна с пълни с дрехи ръце и странни шапки. — Bien** — каза тя с глас, нетърпящ възражение. — Това да ви е за уррок, да не мамите мадам Рросини! — Подаде ни дрехите, след което изведнъж се усмихна и сякаш слънцето се показа иззад тъмни дъждовни облаци. — И ако този път хвана малкия заговоррник, че не носи шапката си — тя заплаши Гидиън с пръст, — тогава ще се наложи мадам Рросини да рразкаже на чичо му за малкия ви излет!
* Точно така! (Фр.) — Бел. прев.
** Добре (фр.). — Бел. ред.
Разсмях се с облекчение и я прегърнах бурно.
— О, вие просто сте най-добрата, мадам Росини!
Каролайн и Ник седяха на дивана в стаята за шиене и погледнаха изненадано, когато аз и Гидиън се промъкнахме през вратата. Ала докато върху лицето на Каролайн разцъфна сияеща усмивка, Ник изглеждаше по-скоро смутен.