— Пак ли вие?! — обърна се лейди Тилни към Гидиън с глас, също толкова студен като погледа й. Само лейди Ариста можеше да надмине този тон. — Наистина сте упорит! След последното ви посещение би трябвало да сте разбрали, че няма да ви дам от кръвта си.
— Не сме тук заради кръвта ви, лейди Тилни — отвърна Гидиън. — Отдавна вече съм я получил... — Той се прокашля. — Бихме искали още веднъж да поговорим с вас и Люси и Пол. Този път без... недоразумения.
— Недоразумения! — Жената скръсти ръце пред покритите си с дантела гърди. — Последния път държанието ви не беше особено добро, младежо, и демонстрирахте плашеща готовност към насилие. Освен това в момента не ми е известно местонахождението на Люси и Пол и при тези обстоятелства не съм в състояние да ви помогна. — Тя замлъкна за момент, като погледът й се спря върху мен. — Но мисля, че бих могла да уредя един разговор. — Гласът й стана с половин градус по-топъл. — Може би само с Гуендолин и разбира се, по друго вр...
— Наистина не бих искал да съм нелюбезен, но сигурно разбирате, че времето ни е много ограничено — прекъсна я Гидиън и ме задърпа нагоре по стълбите, където роклята ми изпонакапа целия скъп килим. — Знам, че в момента Люси и Пол живеят при вас, така че просто ги повикайте. Обещавам, че този път ще се държа прилично.
— Това не е... — започна лейди Тилни, но в този момент се чу отварянето на врата и малко след това до нея застана едно грациозно младо момиче.
Люси.
Моята майка.
Стиснах ръката на Гидиън по-силно, докато втренчено наблюдавах Люси, като този път поглъщах всеки детайл на външния й вид. Заради червените коси, бледия порцеланов тен и големите сини очи всички жени от рода Монтроуз имаха неоспорима прилика помежду си, но преди всичко аз търсех прилики с мен самата. Ушите й като моите ли бяха? Нямах ли абсолютно същия малък нос? Ами извивката на веждите — не беше ли подобна на моята? А дали върху челото ми се образуваха същите смешни бръчки, когато се смръщех?
— Той има право, не трябва да губим време, Маргрет — каза Люси тихо. Гласът й трепереше едва забележимо и сърцето ми се сви. — Господин Милхаус, ще бъдете ли така любезен да доведете Пол?
Лейди Тилни въздъхна, но кимна на иконома, който я гледаше въпросително. Докато той минаваше покрай нас, устремил се към горния етаж, дамата каза:
— Люси, искам да ти припомня, че последния път той опря пистолет в главата ти.
— За което наистина съжалявам — отвърна Гидиън. — От друга страна... тогава обстоятелствата ме принудиха да го направя. — Спътникът ми погледна многозначително Люси. — Но междувременно се сдобихме с информация, която промени мнението ни.
Добре казано. Имах чувството, че постепенно и аз трябваше да допринеса с нещо сладникаво-тържествено към разговора. Но какво?
Мамо, вече знам коя си — ела да те притисна към гърдите си?
Люси, прощавам ти, че си ме изоставила. Сега вече никой и нищо няма да ни раздели?
Вероятно бях издала някакъв странен звук, който Гидиън съвсем правилно бе определил като началото на истеричен пристъп. Той обгърна раменете ми с ръка и ме подкрепи, тъкмо навреме, защото краката ми изведнъж сякаш не бяха в състояние да издържат повече тежестта на тялото ми.
— Може би е добре да отидем отсреща в салона? — предложи Люси.
Добра идея. Ако правилно си спомнях, там имаше къде да се седне. Този път масата за чай в малкия объл салон не беше сервирана, но всичко изглеждаше абсолютно същото. С изключение на букетите с цветя — белите рози бяха заменени с градинска ралица и шибой. Изящни столове и кресла бяха разположени в еркера, чиито прозорци гледаха към улицата.
— Заповядайте, седнете! — покани ни лейди Тилни.
Отпуснах се върху един от тапицираните с крепон столове, но останалите останаха прави.
Люси ми се усмихна. Тя пристъпи към мен и изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да ме погали по главата. Нервно веднага скочих от мястото си.
— Съжалявам, че сме толкова мокри. За съжаление, нямахме чадър — забърборих притеснено.
Усмивката на Люси стана по-широка.