— Какво казва винаги лейди Ариста?
Нямаше как да не се ухиля.
— Дете, да не си посмяла да ми изпонакапеш хубавата тапицерия! — казахме в един глас.
Изведнъж изражението й се промени. Сега имаше такъв вид, сякаш всеки момент ще се разплаче.
— Ще поръчам чай — каза лейди Тилни енергично и посегна към едно малко звънче. — Ментов чай с много захар и лимон.
— Моля ви, недейте! — Гидиън поклати отчаяно глава. — Нямаме време за това. Не знам дали съм избрал правилния момент, но искрено се надявам, че срещата ми с Пол през 1782 година вече се е състояла и за вас.
Люси, която отново бе възвърнала самообладанието си, бавно кимна с глава и той въздъхна облекчено.
— Тогава сте наясно, че ми дадохте тайните документи на графа. Нужно ни бе известно време, за да разберем всичко, но сега вече сме наясно, че Философският камък не е панацея за цялото човечество, а единствено ще направи графа безсмъртен.
— И че на безсмъртието му ще се сложи край в мига, в който се роди Гуендолин? — прошепна Люси. — И затова, щом кръгът се затвори, той ще се опита да я убие?
Гидиън кимна, а аз го погледнах объркано. Досега бяхме обсъждали тази подробност само повърхностно. Но и сега, изглежда, не беше подходящият момент за това, защото той продължи:
— Единственото, което винаги сте искали, е, да предпазите Гуендолин.
— Виждаш ли, Люси? Нали ти казах?
Пол се бе появил на вратата. Ръката му бе поставена в превръзка за обездвижване и докато се приближаваше, погледът му шареше между Гидиън, Люси и мен.
Затаих дъх. Беше само няколко години по-голям от мен и при нормални обстоятелства бих си помислила колко ослепително хубав изглежда, с тази гарвановочерна коса, необичайните очи на Де Вилърс и малката трапчинка на брадичката. Да се надяваме, че за дългите бакенбарди нямаше вина, вероятно така се носеха в това време. Но със или без бакенбарди, наистина не изглеждаше като мой баща — или пък като нечий чужд баща.
— Понякога просто си струва да се гласува доверие на хората — рече той и измери с поглед Гидиън от главата до петите. — Дори и на такива мръсници като този тук.
— Но понякога човек просто изважда страшен късмет — изфуча ядосано Люси, а после се обърна към Гидиън и каза с достойнство: — Много ти благодаря, че спаси живота на Пол. Ако не бе минал случайно оттам, сега той щеше да е мъртъв.
— Не преувеличавай винаги така, Люси! — Пол направи гримаса. — Все някак си щях да се измъкна от ситуацията.
— Да бе! — вметна Гидиън ухилено.
Пол смръщи чело, но после също се засмя.
— Е, добре, може би нямаше. Този Аластър е едно подло псе и при това дяволски добър фехтовчик. А и бяха цели трима! Ако някога отново го срещна...
— Това е малко вероятно — измърморих и когато Пол ме погледна въпросително, допълних: — През 1782 година Гидиън го закова с една сабя за тапета на стената. И ако Ракоци го е открил навреме, едва ли е преживял вечерта.
Лейди Тилни се отпусна върху един от столовете.
— Заковал го е със сабя за тапета на стената! — повтори тя. — Колко варварско!
— Този психопат си го е заслужил — възрази Пол и обгърна раменете на Люси с ръка.
— Определено — съгласи се Гидиън тихо.
— Чувствам такова облекчение — рече Люси, вперила поглед в лицето ми. — Сега, когато знаете, че графът планира да убие Гуендолин, след като кръгът се затвори, никога няма да се стигне дотам! — Пол искаше да добави нещо, но тя не се остави да я прекъснат. — С помощта на документите дядо би трябвало най-сетне да успее да убеди пазителите, че сме били прави и че графът никога не е целял добруването на човечеството, а само своето собствено. И тези идиоти, пазителите, начело с противния Марли, няма да могат да отрекат доказателствата. Ха! Били сме опетнили паметта на граф Сен Жермен, как ли пък не! Та той изобщо не е истински граф, а само един нечуван подлец и... всъщност казах ли вече какво облекчение изпитвам, защото наистина е така, и то много дори!
Тя си пое дълбоко дъх и изглеждаше така, сякаш можеше да продължи да говори в същия дух часове наред, но тогава Пол я прегърна и прошепна тихо:
— Виждаш ли, принцесо? Всичко ще се оправи.
Въпреки че думите му изобщо не бяха предназначени за мен, преляха чашата на самообладанието ми.
В буквалния смисъл. Защото, колкото и да се стараех, не можех повече да сдържам сълзите си.
— Няма да се оправи — излях мъката си и сега вече ми беше все едно за тапицерията. Отпуснах се върху най-близкия стол. — Нищо няма да се оправи. Дядо е мъртъв от шест години и повече не може да ни помогне.