Люси клекна пред мен.
— Не плачи! — каза безпомощно, като в същото време самата тя плачеше. — Миличка, не трябва така силно да плачеш, това не е добре за... — Тя изхлипа. — Наистина ли е мъртъв? — попита и изглеждаше неутешима. — Сърцето му, нали? А винаги му казвах, че не трябва тайно да яде от онези тортички с маслен крем...
Пол се наведе над нас и изглеждаше така, сякаш и на него му идеше да заплаче.
Просто страхотно. Ако и Гидиън се включеше, спокойно можехме да конкурираме летния дъжд отвън.
Но лейди Тилни се намеси. Извади две кърпички от джоба на роклята си, даде по една на мен и на Люси и каза с глас, изумително приличащ на този на лейди Ариста:
— По-късно ще има време за това, деца. Сега се вземете в ръце. Трябва да се концентрираме. Кой знае още колко време ни остава.
Гидиън ме погали по рамото и прошепна:
— Тя има право.
Изсекнах се веднъж и нямаше начин да не се засмея, когато чух как Люси шумно се издуха в кърпичката. Е, дано не бях наследила и този ми навик от нея.
Пол пристъпи към прозореца и погледна към улицата навън. Когато се обърна, изражението му отново бе безизразно.
— Добре. Да продължим нататък. — Почеса се по ухото. — И така, Лукас не може повече да ни помага. Но и без него, благодарение на документите би трябвало да е възможно пазителите най-сетне да бъдат убедени в егоистичните намерения на графа. — Той погледна въпросително Гидиън. — И тогава кръгът никога няма да бъде затворен.
— Докато бъде проверена автентичността на документите, ще мине прекалено много време — отвърна Гидиън. — Сега Фолк е Великият пазител на ложата и вероятно той дори би ни повярвал. Но не мога да съм сигурен. До момента не посмях да покажа документите на никого от ложата.
Кимнах. Той вече ми бе разказал на дивана в 1953 година за подозрението си, че в редиците на пазителите има предател.
— Знаете ли — взех думата аз, — съществува голяма вероятност сред пазителите в нашето време да има един или повече, които знаят за истинското действие на Философския камък и подпомагат плановете на графа да стане безсмъртен. — Опитах да се концентрирам върху фактите и за мое изумление, наистина успях, въпреки водовъртежа от чувства. Или може би именно затова. — Ами ако дядо е открил този предател? Това би обяснило защо е бил убит.
— Той е бил убит? — повтори Люси смаяно.
— Не е доказано — отвърна Гидиън, — но така изглежда.
Бях му разказала за виденията на пралеля Мади и за влизането с взлом у дома в деня на погребението.
— Това ще рече, че затварянето на кръга на кръвта се подпомага от две страни — рече лейди Тилни замислено. — В миналото граф Сен Жермен дърпа конците, а в бъдещето има един или дори повече съюзници, които подпомагат плановете му.
Пол удари с юмрук по облегалката на стола пред него.
— По дяволите! — изръмжа между здраво стиснатите си зъби.
Люси вдигна глава.
— Но вие можете да разкажете на пазителите, че не сте ни намерили! Ако нашата кръв не бъде прочетена в хронографа, кръгът няма да се затвори.
— Не е толкова просто — каза Гидиън. — Пазителите са...
— Знам, ангажирали са частни детективи да ни следят — прекъсна го лейди Тилни. — Господата Де Вилърс и онези придаващи си важност от „Пинкертон-Смайт“... За щастие, се мислят за много умни, а мен, защото съм жена — за много глупава. Това, че за да подпомогнат скромните си доходи, частните детективи с удоволствие укриват информация, изобщо не им хрумва. — Тя триумфално се усмихна. — Престоят на Люси и Пол тук е само за кратко, съвсем скоро ще заличат всичките си следи. Ще започнат нов живот под друго име и...
— ...ще се нанесат в едно жилище на Бландфорд Стрийт — допълни Гидиън и триумфалната усмивка върху лицето на лейди Тилни угасна. — Всичко това ни е известно. А на „Пинкертон-Смайт“ им е наредено да задържат Люси и Пол в Темпъл, докато им вземам кръв. Или по-точно казано, писмото със съответните инструкции ще им бъде връчено утре предобед.
— Утре? — попита Пол, който гледаше точно толкова стъписано, колкото аз се чувствах. — Но тогава, значи, още не е късно!
— Напротив. Защото, погледнато от наша гледна точка, вече отдавна се е случило. Още преди няколко дни връчих писмото на дежурния пазител на церберския пост. Тогава все още нямах никаква представа.
— Тогава просто ще се скрием — каза Люси.
— Утре предобед? — Лейди Тилни направи ядосана физиономия. — Ще видя какво мога да направя.
— И аз ще видя — рече Гидиън и погледна отсреща към стоящия часовник. — Но не знам дали това ще е достатъчно. Защото дори и да предотвратим пазителите да заловят Люси и Пол, съм убеден, че графът ще намери начини и средства да постигне целта си.