— Не познавам друг, освен графа, който да иска да стане безсмъртен — казах с горчивина в гласа. — Трябва да е ужасно да останеш жив, докато всички около теб по някое време умират. Е, аз не искам да преживея това! Преди да остана съвсем сама на този свят, ще се хвърля от някоя скала! — Потиснах въздишката, която при тази мисъл се надигна в мен. — Мислите ли, че безсмъртието при мен е нещо като дефект в гените ми? Все пак в семейството ми пътуващият във времето не е само един, а са цели двама.
— Може и така да е — каза Лесли. — С теб кръгът се затваря, в буквалния смисъл на думата.
Потънали в мисли, известно време гледахме втренчено стената отсреща. Там, с черни букви върху мазилката, бе изписана латинска сентенция.
— Всъщност какво означава това? — попита Лесли накрая. — Не забравяйте да заредите хладилника?
— Не — отвърна Рафаел. — Това е един цитат от Леонардо да Винчи, който Де Вилърс са откраднали от него и го представят за фамилното си мото.
— О, тогава в превод сигурно означава нещо от рода на: Ние не сме самохвалковци, ние наистина сме страхотни. Или: Ние знаем всичко и винаги сме прави!
Разсмях се.
— Вържи двуколката си за някоя звезда. Това означава — каза Рафаел и се прокашля. — Да донеса ли листове и химикалки, за да можем да умуваме по-добре? — Той се усмихна смутено. — Някак си не е нормално да го кажа, но вашите игри мистерии наистина са ми забавни.
Лесли седна с изправен гръб. Устните й бавно се разтеглиха в усмивка и луничките върху носа й затанцуваха.
— И аз се чувствам така. Искам да кажа, знам, че това не е игра и че всичко е на живот и смърт, но никога не съм се забавлявала така, както през последните седмици. — Тя ми хвърли поглед, молещ за извинение. — Съжалявам, Гуени, но просто е мегаяко да имаш безсмъртна, пътуваща във времето приятелка. Мисля, че е много по-яко, отколкото самата аз да съм такава.
Нямаше как да не се засмея.
— Имаш право. И аз повече бих се забавлявала, ако можехме да разменим местата си.
Когато Рафаел се върна с листове и цветни моливи, Лесли веднага се зае да рисува квадратчета и стрелки.
— Най-вече историята със съюзника на графа измежду пазителите не ми дава мира — тя задъвка за момент молива, — въпреки че се основава само на предположения, но все едно. На практика би могъл да е всеки, нали? Министърът на здравеопазването, странният доктор, любезният господин Джордж, господин Уитман, Фолк... и онзи червенокосият загубеняк, как се казваше той?
— Марли. Но не мисля, че той е подходящият тип за това.
— Но той е потомък на Ракоци. А и винаги са онези, от които най-малко го очакваш, нали ти е известно?!
— Вярно е — съгласи се Рафаел. — Обикновено безобидните се оказват злодеите. От пелтеците и мухльовците човек трябва да се пази.
— Въпросният съюзник на графа, да го наречем господин Хикс, може да е убиецът на дядото на Гуендолин. — Лесли усилено драскаше върху листа. — И вероятно ще е този, който трябва да убие Гуени, след като графът си получи еликсира. — Тя ми отправи изпълнен с обич поглед. — Откакто знам, че си безсмъртна, съм съвсем мъничко по-спокойна.
— Безсмъртна, но не и неуязвима — разнесе се гласът на Гидиън.
Всички подскочихме и стреснато се втренчихме в него. Бе влязъл незабелязано в жилището и сега се подпираше със скръстени ръце на рамката на вратата. Все още носеше дрехите си от XVIII век и както всеки път щом го видех, сърцето ми болезнено подскочи.
— Как е Шарлот? — запитах го, като се надявах, че въпросът ми прозвуча толкова неутрално, колкото ми се искаше.
Гидиън вдигна уморено рамене.
— Мисля, че утре сутринта ще й се наложи да глътне няколко аспирина. — Той се приближи. — Какво правите?
— Планове. — Лесли бе прехапала език, докато прокарваше молива по листа. — Не трябва да забравяме и магията на Гарвана — допълни повече на самата себе си.
— Гид, ти какво мислиш, кой може да е тайният съюзник на графа в редиците на пазителите? — Рафаел нервно гризеше ноктите си. — Аз подозирам чичо Фолк. Даже когато бях още малък, той ми се струваше тотално зловещ.
— Глупости! — Гидиън се приближи към мен и ме целуна по косата, след което се отпусна в износения кожен фотьойл срещу нас, подпря лакти на бедрата си и отметна кичур коса от челото си. — Непрестанно мисля за думите на Люси, че на безсмъртието на графа е сложен край с раждането на Гуен.
Лесли се откъсна от диаграмите си и кимна.
— Ала внимавай, когато изгрее дванайсетата звезда, тръгва по своя път тленната съдба — цитира тя и аз за кой ли път отново се ядосах, че тези тъпи стихчета бяха в състояние да предизвикат тръпки, които да полазят по гърба ми. — Младостта се стопява, Дъбът е обречен на гибел тогава, вече не е вечен.