— Точно така — рече Рафаел. — Иначе накрая ще излезе, че съвсем сам си спасил света.
Рафаел и Лесли трябваше да охраняват хронографа, и макар че Ксемериус обидено бе отбелязал, че и той може да се справи с тази задача, беше успокоително да знам, че ако ни се наложеше да се върнем в настоящето на някое друго място, те можеха да го приберат и да избягат с него на сигурно място.
— Освен това без нас ще направиш сума ти глупости! — Лесли изгледа ядосано Гидиън.
Той вдигна ръце, взе пътната ми чанта и погледна часовника.
— Добре, добре, всичко е ясно. А сега внимавайте. В 7:33 пристига следващата мотриса. След това имаме на разположение точно четири минути, за да намерим първия проход, преди да дойде следващата мотриса. Ще включите фенерите чак след като ви дам знак.
— Права си — прошепна ми Лесли. — Наистина е трудно да се свикне с този заповеднически тон.
* * *
— Merde!* — Ругатнята на Рафаел бе съвсем искрена. — Отървахме се на косъм.
* По дяволите! (Фр.) — Бел. ред.
Бях напълно съгласна с него. Светлината от фенерите ни трепкаше върху каменните стени и осветяваше пребледнелите ни лица. Зад нас в тунела потракваха вагоните на метрото.
Четири минути — сега вече знаехме, че това е адски кратък промеждутък от време, за да се прехвърлиш през загражденията в края на перона, да скочиш долу и да се втурнеш покрай релсите в тунела. А после, тежко дишайки, да тичаш петдесет метра след Гидиън, безпомощно да стоиш пред стоманената врата, монтирана в дясната стена на тунела и бездейно да трябва да наблюдаваш как Гидиън мудно вади от джоба на панталона си нещо като шперц и се захваща да разбие ключалката. Това беше моментът, в който Лесли, Ксемериус и аз в хор бяхме започнали да крещим: „Действай по-бързо, действай по-бързо!“, и то на фона на шума от приближаващото се метро.
— На картата изглеждаше по-близо — каза Гидиън и ни погледна извинително.
Лесли първа се съвзе. Тя насочи светлината на фенера си напред в тъмнината и освети стената, която заграждаше тунела на около четири метра пред нас и го превръщаше в задънена улица.
— Добре, на правилното място сме. — Тя провери картата. — През 1912 година тази стена я е нямало. Зад нея пътят продължава.
Когато Гидиън клекна, за да разопакова хронографа и да го настрои, извадих дрехите ни за 1912 година от чантата и се наканих да си сваля дънките.
— Какво правиш? — Гидиън погледна замислено нагоре към мен. — Да не би да смяташ да тичаш из тунелите с дълга до земята рокля?
— Ъ... мислех... заради автентичността.
— Майната й на автентичността! — рече той.
Ксемериус запляска с лапи.
— Да, майната й на автентичността! — извика въодушевено, а после се обърна към мен. — Постепенно лошата компания започва да ми се отразява. Крайно време беше.
— Ти първа, Гуени — кимна ми Гидиън.
Клекнах пред хронографа. Някак си беше странно да изчезна пред любопитните погледи на Лесли и Рафаел, но вече усещах известна рутина. (Вероятно съвсем скоро щях да отскачам и за хлебчета в миналото столетие.)
Гидиън се приземи до мен и освети с фенера си пространството пред нас. Тук, в 1912 година, нямаше стена и лъчът светлина се загуби в дълъг, нисък тунел.
— Готова ли си? — попита той, усмихвайки се.
— Да, ако и ти си готов — отвърнах на усмивката му.
Но дали действително бях готова — съмнявах се.
Щом като тунелът на метрото бе предизвикал в мен чувство на безпокойство, то тук имаше опасност да изпадна в остър пристъп на клаустрофобия. Колкото повече напредвахме, толкова по-ниски и разклонени ставаха тунелите. Тук и там стъпала водеха още по-надолу, а веднъж се изправихме пред затрупан тунел и трябваше да се върнем назад. Чуваха се само дъхът ни, тихото потропване на стъпките ни и от време на време — шумоленето на хартия, когато Гидиън се спираше, за да погледне схемата. Но си въобразявах, че чувам шумолене и трополене и отнякъде другаде. Вероятно цели армии от плъхове живееха в този лабиринт, а ако бях огромен паяк щях да си избера това място за семейна и ловна резиденция.
— Добре, тук трябва да завием надясно — измърмори Гидиън.
Цели четирийсет пъти вече завивахме. Тунелите си приличаха като две капки вода. Липсваха всякакви ориентировъчни знаци. А и кой можеше да каже дали тази проклета схема беше вярна? Ами ако беше начертана от някой пълен идиот като Марли? Тогава вероятно някъде през 2250 година двамата с Гидиън щяхме да бъдем изровени като два държащи се за ръчичка скелета. О, не, бях забравила. Само Гидиън щеше да е скелет. Докато аз, бодра като кукуряк, щях да съм се вкопчила в костите му, а това не правеше представата по-приятна.