Исках да му се усмихна, но изведнъж на гърлото ми заседна буца.
— Гидиън, аз... — копнеех най-сетне да му призная любовта си, но той не ме остави да довърша.
— Не искам... не трябва и ти да се чувстваш по този начин, Гуени, защото графът може да използва чувствата ни срещу нас. И ще го направи!
— Прекалено е късно — прошепнах. — Обичам те! И без теб няма да искам да продължа да живея.
Гидиън изглеждаше така, сякаш всеки миг ще се разплаче. Стисна ръката ми и за малко да я счупи.
— Тогава можем само да се надяваме, че графът никога, ама никога няма да научи за това.
— И че все пак ще ни хрумне някой гениален план — добавих аз. — А сега не се мотай повече! Бързаме!
— Само четвърт час и нито минута повече! — каза Гидиън.
Той бе коленичил пред хронографа върху одеялото за пикник, което бяхме опънали върху тревата насред Хайд Парк, недалече от галерия „Серпентайн“, като от мястото си виждахме езерото и моста. Въпреки че обещаваше да е разкошен пролетен ден като вчера, все още бе леденостудено, а тревата бе влажна от росата. Тичащи и разхождащи се с техните кучета минаваха наоколо, като някои оглеждаха с любопитство групичката ни.
— Но четвърт час е прекалено малко! — отвърнах, докато си надявах конструкцията със смешните подплънки на ханша, която се грижеше роклята ми да ме обгръща като боен кораб, вместо да се влачи по пода. Именно тази конструкция беше причината днес сутринта да взема една извънгабаритна пътна чанта вместо някоя раница. — Ами ако той закъснее? — Или пък ако изобщо не дойдеше. Най-много от това се страхувах. — Часовниците в XVIII век със сигурност не са били много точни.
— Негов си проблем — изръмжа Гидиън. — И без това идеята е откачена. И то точно днес!
— По изключение е прав — рече Ксемериус лениво. Той скочи в пътната чанта, отпусна глава върху лапите си и чувствено се прозя. — Събуди ме, когато се върнете. Днес станах прекалено рано.
Малко след това от чантата се разнесе хъркане.
Лесли внимателно ми надяна роклята през главата. Беше синята на цветчета, която бях носила по време на първата ми среща с графа и която оттогава висеше в гардероба ми.
— И по-късно ще имаш достатъчно време да си поговориш с Джеймс. За него времето и мястото винаги ще са едни и същи, без значение от кой момент в настоящето ще го посетиш.
Тя започна да закопчава малките кукички на гърба ми.
— Същото важеше и за тази история с писмото и предотвратяването на предаването му — възразих аз. — И това не се налагаше да е днес. Гидиън можеше да се фрасне например в четвъртък или чак следващата година през август. Крайният резултат щеше да е един и същ. Независимо от факта, че лейди Тилни също се бе заела с проблема.
— Винаги ми се завива свят, когато размишлявате за тези неща — оплака се Рафаел.
— Просто исках да знам, че съм приключил с това, преди да сме се срещнали отново с Люси и Пол — обясни Гидиън. — Това не е чак толкова трудно за разбиране.
— А аз искам да приключа това с Джеймс — отвърнах и добавих с драматична интонация: — Ако нещо се случи с нас, поне ще сме спасили неговия живот!
— Наистина ли искате да изчезнете пред всичките тези хора и после отново да се появите? — попита Рафаел. — Не мислите ли, че утре ще пишат по вестниците и от телевизията ще искат да ви интервюират заради това?
Лесли поклати глава.
— Дрън-дрън — отвърна енергично. — Достатъчно сме далеч от пътеката, а и няма да ги има само за кратко. Единствено кучетата ще зяпат тъпо.
Ксемериус продължаваше да хърка.
— Но запомнете, че при връщането ви трябва да седнете на абсолютно същото място, на което сте се приземили — продължи Лесли. — Маркирайте мястото с тази хубава обувка тук. — Тя набута в ръката ми една от обувките на Рафаел и ми се ухили. — Много е забавно, наистина! От сега нататък бих искала всеки ден да го правим!
— Но не и аз — измърмори Рафаел, погледна надолу към чорапите си, размърда унило пръсти и после отново се втренчи в пътеката отсреща. — Нервите ми са опънати до скъсване. Преди малко в метрото бях напълно сигурен, че ни преследват! А и би било логично пазителите да са ангажирали някого да ни следи. И ако сега дойде някой, за да ни вземе хронографа, дори няма да мога да го ритна както трябва, защото съм само по чорапи!
— Той е малко параноичен — прошепна ми Лесли.
— Това го чух — каза Рафаел. — И не е вярно, просто съм... внимателен.