— А аз не мога да повярвам, че наистина го правя — рече Гидиън и взе раницата на Лесли, в която бе поставил принадлежностите за имунизацията. — Това нарушава всичките дванайсет златни правила наведнъж. Хайде, Гуени, първо ти.
Клекнах до него и му се усмихнах. Бе отказал да облече зеления си тоалет, въпреки че се опитах да му обясня, че с нормалните си дрехи би изплашил Джеймс. И дори още по-лошо, той изобщо нямаше да ни обърне внимание.
— Благодаря ти, че правиш това за мен — казах и поставих пръста си в отделението под рубина.
— Няма защо — изръмжа Гидиън, а после лицето му изчезна от погледа ми и когато отново можех ясно да виждам, клечах в мократа шума насред безброй кестени.
Бързо се изправих и поставих обувката на Рафаел на мястото, където се бях приземила. Валеше пороен дъжд и наоколо не се виждаше жива душа. Само една катеричка светкавично побягна към короната на дървото и ни заразглежда с любопитство от там.
Гидиън се приземи до мен и се огледа.
— Е, улучихме най-доброто време за яздене и имунизация — рече той и избърса дъжда от лицето си.
— Ще се скрием в онзи храсталак там и ще дебнем — предложих.
По изключение аз бях тази, която го задърпа напред, стискайки ръката му, а Гидиън се противеше.
— Но само десет минути — изръмжа той. — И ако дотогава не се е появил, ще се върнем обратно при галоша на Рафаел.
— Добре де, разбрах — отвърнах.
Не е за вярване, но и по това време вече имаше мост над тясната част от езерото, макар и да изглеждаше съвсем различно. По Пръстена трополеше една карета, а от другата страна се приближаваше в бърз тръс самотен ездач, който бе възседнал сив жребец.
— Това е той! — извиках и започнах да махам като луда. — Джеймс! Ето ме тук!
— Прекалено си дискретна, можеш ли да викаш по-силно? — каза Гидиън.
Джеймс, носещ надиплена пелерина и някаква тривърха шапка, от чиято периферия се стичаше дъждът, спря коня си на няколко метра пред нас. Погледът му се закова на подгизналата ми коса, а после се спусна надолу чак до подгъва на роклята ми, след което подложи на същия оглед и Гидиън.
— Вие търговец на коне ли сте? — попита подозрително, докато моят спътник ровеше в раницата на Лесли.
— Не, той е лекар! — обясних аз. — Или почти. — Видях, че погледът на Джеймс се задържа върху надписа на раницата Hello Kitty must die*. — Ах, Джеймс, толкова се радвам, че дойде — забърборих аз. — При това лошо време и изобщо... явно вчера на бала не съм се изразила достатъчно ясно. Просто искам да те предпазя от една болест, от която другата година ще се заразиш и от която, за съжаление, ще починеш. Вариола, или едра шарка, както ти я наричаш. Забравих как се нарича онзи тип, от когото ще се заразиш, но и няма значение. Добрата новина е, че имаме нещо, което ще те спаси от болестта. — Усмихнах му се сияйно. — Само трябва да слезеш от коня, да вдигнеш ръкава си и тогава ще ти го дадем.
* Хелоу Кити трябва да умре (англ.). — Бел. прев.
По време на монолога ми Джеймс ококорваше все по-широко и по-широко очи. Хектор (наистина бе великолепен жребец) отстъпи нервно крачка назад.
— Това е нечувано! — рече Джеймс. — Викате ме в парка, за да ми пробутате някакъв съмнителен медикамент и една още по-съмнителна история? Вашият придружител ми изглежда като бандит и разбойник по пътищата. — Той разтвори пелерината си, за да можем да хвърлим поглед на шпагата му, която висеше от колана му. — Предупреждавам ви! Аз съм въоръжен и умея да се защитавам!
Гидиън въздъхна.
— О, Джеймс, чуй ме сега! — Приближих се към него и хванах Хектор за юздата. — Искам само да ти помогна, но за съжаление, не разполагам с много време! Затова, моля те, просто слез от коня и съблечи пелерината си.
— Със сигурност няма да направя това — отвърна Джеймс възмутено. — Смятам разговора ни за приключен. Надявам се, че това бе нашата последна среща! Къш! — Той се канеше да ме фрасне с камшика, но не успя, защото Гидиън го сграбчи и смъкна от коня.
— Нямаме време за подобни игрички — изръмжа той и изви ръцете на благородния господин зад гърба му.
— Помощ! — изписка аристократът, докато се извиваше като змиорка. — Скитници! Нападат ме!
— Джеймс, всичко това е за твое добро — опитах се да го уверя, но той ме измери с такъв поглед, сякаш бях самият дявол. — Ти не знаеш, но... там, откъдето идвам, ние сме приятели. Дори много добри приятели!
— Помощ! Побъркани! Нападат ме! — викаше той и гледаше отчаяно към Хектор. Но изглежда, сивият жребец нямаше желание да го раздава като коня в „Черният красавец“*. Вместо геройски да се нахвърли върху нас, той сведе глава и започна кротко да си пасе.