Докато Гидиън се приземяваше до мен, бавно се обърнах. Той стоеше там, граф Сен Жермен, със семпъл тъмносив кадифен редингот и с бяла перука, както винаги. Подпираше се на бастун и за миг изглеждаше грохнал и стар, направо древен.
Но тогава изпъна стойка и на светлината на свещите видях как устните му се накъдриха в подигравателна усмивка.
— Добре дошли, скъпи мои! Радвам се, че ви виждам живи и здрави. И че изпълненото с наслада описание на Аластър за смъртта на Гуендолин явно е било само плод на фантазиите на един умиращ мъж. — Той направи крачка към нас и ме погледна с очакване. Отне ми секунда, докато се сетя, че вероятно очакваше да му направя реверанс. Приклекнах в дълбок поклон. Когато отново се надигнах, графът отдавна бе посветил вниманието си на Гидиън. — Днес не можем да си губим времето с официалности. Носиш ли съобщение от твоя Велик пазител? — попита той и Гидиън му връчи запечатаното писмо, което господин Джордж ни бе дал.
Докато графът разчупваше печата, огледах за кратко помещението. Имаше писалище и много столове и кресла. Лавиците наоколо бяха претъпкани с книги и хартиени свитъци, а над камината висеше картина, също като в нашето време. Но не беше портретът на граф Сен Жермен, а приветлив натюрморт, изобразяващ книги, пергамент, перо за писане и мастилница.
Без да е поканен, Ракоци се отпусна върху един стол и качи обутите си в ботуши крака върху писалището. В едната си ръка държеше небрежно извадена от ножницата шпага, подобно на играчка, с която не може да се раздели. Стрелна ме със зловещите си мътни очи и разтегна презрително устни. Ако изобщо си спомняше нашата последна среща, явно нямаше намерение да се извини за държанието си.
Графът приключи с четенето, измери ме с изучаващ поглед и кимна.
— Рубин, надарен с магията на Гарвана, затваря кръга сол мажор, който дванайсетте образуват. Как си успяла да се спасиш от бруталната шпага на лорд Аластър? Да не би само да си е въобразил, че те е пронизал?
— Той действително рани Гуендолин — каза Гидиън и се учудих колко спокойно и любезно звучеше гласът му. — Но беше само една безобидна драскотина. Тя наистина имаше късмет.
— Съжалявам, че сте попаднали в тази ситуация — каза графът. — Бях ви обещал, че няма да падне и косъм от главата ви. А обикновено спазвам обещанията си. Но през въпросната вечер приятелят ми Ракоци бе позанемарил задълженията си, нали, Миро? Което отново ме накара да осъзная, че понякога човек се осланя прекалено много на другите. Ако очарователната лейди Лавиния не бе дошла при мен, вероятно първият ми секретар щеше да се съвземе от припадъка си и да изчезне... а лорд Аластър щеше да умре самотен от загуба на кръв.
— Очарователната лейди Лавиния всъщност ни предаде — изплъзна се от устните ми. — Тя е...
Графът вдигна ръка.
— Всичко това ми е известно, дете мое. Олкот имаше възможността да изповяда подробно греховете си. — Ракоци се изсмя дрезгаво. — Но и Аластър имаше много какво да ни каже, макар че към края стана малко нетърпелив, нали, Миро? — Графът се усмихна неприятно. — Но за това можем да си поговорим и по-късно, днес времето ни е оскъдно. — Той вдигна писмото. — Сега, когато истинският произход на Гуендолин е изяснен, няма да е трудно да склоним родителите й да дарят малко кръв. Надявам се, че стриктно сте спазили указанията ми?
Гидиън кимна. Лицето му бе бледо и напрегнато. И той избягваше да поглежда към мен, макар че досега всичко вървеше така, както го бяхме предвидили. Или поне в най-общи линии.
— Мисията Черен турмалин/Сапфир ще се проведе още днес. Ако часовникът на стената отсреща е верен, след няколко минути ще се върна обратно в 2011 година. А там вече всичко с подготвено за откриването на Люси и Пол.
— Точно така — рече графът доволен, извади от джоба на редингота си едно писмо и го подаде на Гидиън — В него грубо съм изложил плана си. На никой от моите пазители в бъдещето не трябва да му хрумва идеята да ти се изпречи на пътя. — Той пристъпи към камината и умислено се загледа за момент в огъня, а после се обърна. Очите над орловия му нос блестяха и сякаш изведнъж цялата стая се изпълни с присъствието му. Той вдигна ръце. — Още днес ще се изпълнят всички предсказания. Още днес човечеството ще се сдобие с лек с непозната досега сила на въздействие — извика Сен Жермен, замълча за минутка и ни погледна, очакващ аплодисменти.
За миг се замислих дали да не се насиля за едно възхитено: „Малиии! Яко!“, но в момента не оценявах театралните си способности особено високо. Гидиън също го гледаше просто мълчаливо, докато Ракоци дори имаше нахалството да се оригне в този тържествен момент.