Графът изцъка ядосано с език.
— Е — добави той провлечено, — предполагам, че с това всичко е казано. — Приближи се към мен и постави ръка върху рамото ми. Трябваше да се стегна, за да не се отърся от нея, сякаш е някоя тарантула. — Междувременно двамата с теб, красиво дете, ще си правим компания, нали? — каза с мазен глас. — Сигурно разбираш, че се налага да останеш тук за по-дълго от младия Гидиън. — Кимнах и се запитах дали графът не трябваше полека-лека да преосмисли мнението си за жените. Щом смяташе, че разбирам всичко това, значи, не можеше да съм толкова глупава, нали така? Но Сен Жермен продължи да говори властно: — Все пак нашият млад Гидиън трябва убедително да обясни на Черния турмалин и на Сапфир, че дъщеря им ще умре, ако на мига не му дадат от кръвта си. — Засмя се тихо и се обърна към спътника ми. — Спокойно можеш да по-украсиш малко обясненията си, като разкажеш за слабостта на Ракоци към кръвта от девици и за трансилванския обичай да се изтръгва сърцето на жив човек. Но съм сигурен, че няма да е нужно. Според мнението, което имам за тези млади хора, те веднага ще ти дадат от кръвта си.
Ракоци избълва лаещ смях и графът се присъедини към него.
— Хората са толкова лесни за манипулиране, нали?
— Но нали няма наистина да причините на Гуендолин... — рече Гидиън и погледът му леко трепна.
Все още не поглеждаше към мен.
Графът се подсмихна.
— Ама какво си мислиш, мое мило момче? Никой няма да я докосне и с пръст. За известно време тя ще е просто моя заложница. И то докато от 1912 година не се върнеш с кръвта в 2011-а. — Той повиши глас. — И тези свещени зали ще се разтресат, когато братството се събере и затварянето на кръга на кръвта в хронографа се осъществи. — Графът въздъхна. — Ах, как искам да мога да стана свидетел на този магически момент. Трябва да ми разкажеш подробно всичко!
Да бе, да. Дъра-бъра. Усетих, че неволно толкова съм стиснала зъби, та чак челюстта ме заболя.
Междувременно графът бе пристъпил до Гидиън, толкова близо, че върховете на носовете им почти се допираха. Но на любимия ми дори окото му не трепна. Сен Жермен вдигна показалец.
— Твоята задача е незабавно да ми донесеш еликсира, който ще намерите под дванайсетте съзвездия. — Той хвана младия мъж за раменете и го погледна в очите. — Незабавно.
Гидиън кимна.
— Само се питам, защо искате еликсира да ви се донесе в това столетие. Няма ли да послужи по-добре на хората от нашето време?
— Един умен и философски въпрос — отвърна графът с усмивка и го пусна. — И се радвам, не го задаваш. Но сега няма време за подобни разговори. С удоволствие ще изложа пред теб комплицираните си планове, след като задачата е изпълнена. Дотогава просто ще трябва да ми имаш доверие!
За малко да се изсмея на глас. Но само за малко.
Опитах се да уловя погледа на Гидиън и въпреки че бях сигурна, че той го усети, упорито се взираше някъде покрай мен. Към часовника, чиито стрелки безмилостно се движеха напред.
— Но има едно слабо място: Люси и Пол имат на разположение собствен хронограф — рече Гидиън. Те могат да се опитат да ви потърсят тук, днес или по-рано във времето... и да предотвратят всичко това, включително и предаването на еликсира.
— Е, все пак си научил достатъчно за законите на континуума, за да знаеш, че до този момент не им се е удало да саботират плановете ми, защото в противен случай нямаше да седим сега тук, нали така? — Графът се усмихна. — А за тези последни часове, докато еликсирът стане мое притежание, естествено, съм взел особено специални мерки за сигурност. Ракоци и хората му ще убият всеки, който без позволение посмее да се приближи до мен.
Гидиън кимна и постави ръка на стомаха си.
— Време е — каза той и най-сетне погледите ни се срещнаха. — Скоро ще се върна с еликсира.
— Сигурен съм, че превъзходно ще се справиш със задачата, момчето ми — отвърна графът ведро. — На добър път! А дотогава двамата с Гуендолин ще си прекараме времето на по чашка портвайн.
Заковах в Гидиън погледа си и се опитах да вложа в него цялата си любов, но в следващия миг той вече бе изчезнал. Идеше ми да избухна в сълзи, но продължих да стискам зъби и се заставих да мисля за Люси.
В салона на лейди Тилни, на сандвичи и чай, го бяхме обсъждали отново и отново. Знаех, че трябва да сразим графа със собствените му оръжия, ако искахме веднъж завинаги да го победим. И изглеждаше съвсем лесно, но само при положение че Люси беше права в предположенията си. Тя ги бе подхвърлила просто ей така и първоначално не им обърнахме внимание, но след това Гидиън пръв бе кимнал.