— Джейк, Джейк — каза гласът. — Не предполагах, че точно ти ще разкриеш тайните ми намерения. Но сега и медицинските ти познания няма да ти помогнат. — Гласът тихо се изсмя. — Защото, когато се събудиш, отдавна ще съм напуснал страната. По това време на годината в Бразилия е доста приятно, трябва да знаеш. Живях там от 1940 година насам. А и Аржентина, и Чили имат много какво да предложат. — Гласът замлъкна за малко, за да изсвири няколко такта от мелодията на Вагнер. — Все ме тегли към Южна Америка. Между другото, в Бразилия са най-добрите пластични хирурзи в света. Те ме отърваха от досадните увиснали клепачи, гърбавия нос и увисналата брадичка. Поради което, за щастие, изобщо не приличам на собствения си портрет.
В безчувствените ми ръце и крака усетих леко изтръпване, но се овладях. Вероятно щях да съм в по-изгодно положение, ако на първо време не помръдвах.
Гласът отново се засмя.
— Но дори и някой тук, в ложата, да ме бе познал, съм сигурен, че никой от вас не би имал толкова ум в главата, за да направи верните заключения. С изключение на онзи досаден Лукас Монтроуз. Още малко и щеше да ме разобличи... Ах, Джейк, дори и ти не разбра, че не инфарктът го погуби, а коварните методи на Марли старши. Защото вие, хората, винаги виждате това, което искате да видите.
— Ти си един много подъл глупак! — прозвуча някъде зад мен уплашено тъничко гласче. Малкият Робърт! — Ти удари моя татко! — Усетих студен повей на въздуха. — И какво си сторил на Гуендолин?
Да, какво? Това беше главният въпрос. И защо никъде не се чуваше Гидиън?
Чу се издрънчаване, а после изщракването на закопчалките на куфар.
— Винаги готов за делото на пазителите. Да се спаси човечеството от всички болести... ще умра от смях. — Презрително изсумтя. — Сякаш човечеството изобщо го е заслужило! Във всеки случай няма да успееш да помогнеш на Гуендолин. — Гласът се движеше напред-назад из стаята и постепенно започвах да придобивам представа с кого си имах работа, макар и да не можех да повярвам. — Тя е мъртва като лабораторните плъхове, на които правеше дисекция. — Гласът тихо се засмя. — Което, между другото, е сравнение, а не олицетворение.
Отворих очи и надигнах глава.
— Но може да се използва и като метафора, нали, господин Уитман? — попитах и веднага съжалих, че съм се издала.
От Гидиън нямаше и следа! Само доктор Уайт лежеше в безсъзнание на пода недалече от мен, а лицето му бе сиво като костюма му. Малкият Робърт клечеше загрижено до главата му.
— Гуендолин!
Все пак трябваше да му се признае на господин Уитман, че не изпищя от стрес. Нито пък показа каквато и да е друга реакция. Просто стоеше под портрета на граф Сен Жермен, хванал в ръка куфар на колелца с чанта за лаптоп, с втренчен поглед в мен. Носеше елегантно сиво палто с копринен шал и бе забол в косата си слънчеви очила, сякаш е Брад Пит по време на почивката си на плажа. Изобщо не приличаше на графа от картината, висяща над главата му.
Седнах с възможно най-голямо достойнство (бухналата рокля затрудни малко задачата ми) и забелязах, че съм лежала върху бюрото.
Господин Уитман изцъка с език, погледна часовника и пусна куфара си.
— Колко ужасно неприятно! — отбеляза той.
Не можах да сдържа усмивката си.
— Нали?
Мъжът се приближи и измъкна един малък пистолет от джоба на палтото си.
— Как можа да се случи това? Да не би Ракоци да не е забъркал питието достатъчно силно?
Поклатих глава, а господин Уитман сбърчи чело и насочи пистолета към гърдите ми. Исках да се изсмея, но издадох само страхлив хриптящ звук.
— Искате ли отново да се пробвате? — попитах въпреки това и се опитах да го погледна смело в очите. — Или най-сетне ще проумеете, че нищо не можете да ми сторите?
Ха! Нашият план бе сработил, и то само как! Оставаше единствено Гидиън да се появи и щях да се чувствам значително по-добре.
Господин Уитман поглади гладко избръснатата си брадичка и ме загледа замислено. След това прибра пистолета си.
— Не — каза той с нежния си, будещ доверие учителски глас и изведнъж все пак забелязах нещо от стария граф в него. — Явно не би имало смисъл. — Той отново изцъка с език. — Явно съм допуснал грешка в разсъжденията си. Магията на Гарвана... Колко несправедливо, че безсмъртието ти е дарено по рождение! Точно на теб! Но определено има смисъл, в теб се обединяват двата рода...
Доктор Уайт изстена тихо. Погледнах към него, но лицето му продължаваше да е пепелявосиво. Малкият Робърт скочи на крака.
— Внимавай. Гуендолин! — извика изплашено. — Злият мъж със сигурност замисля нещо лошо!