И аз от това се страхувах. Но какво?
— Затова знай, звездата, от любов измъчвана, умира, когато сама падението си избира — издекламира тихо господин Уитман. — Защо по-рано не съм го проумял? Е, все още не е късно.
Той се приближи, извади една малка сребърна табакера от джоба си и я остави на бюрото до мен.
— Това енфие ли е? — попитах объркана.
Лека-полека започвах да изпитвам чувство на притеснение, що се отнасяше до плана ни. Нещо тук не бе както трябва, ама никак дори.
— Разбира се, отново схващаш трудно — каза граф Сен Жермен, formerly known as* господин Уитман, и въздъхна. — Тази кутийка съдържа три капсули цианкалий. Бих могъл да ти обясня защо ги нося в мен, но самолетът ми излита след два часа и половина, затова времето малко ме притиска. При други обстоятелства можеше да се хвърлиш върху релсите в метрото или да скочиш от висока сграда. Но реално погледнато, цианкалият е най-хуманното решение. Просто вземаш една капсула и я сдъвкваш със зъби. Действието настъпва моментално. Отвори кутийката!
* По-рано известен като (англ.). — Бел. прев.
Сърцето ми натежа.
— Искате да се... самоубия?
— Точно така. — Той погали нежно пистолета си. — Защото по друг начин не можеш да бъдеш убита. И за да подпомогна нагласата ти по въпроса, ще застрелям приятеля ти Гидиън веднага щом пристигне. — Той погледна часовника. — Което ще се случи след около пет минути. Ако искаш да спасиш живота му, трябва веднага да глътнеш капсулите. Но можеш и да изчакаш, докато той падне мъртъв пред теб. Както показва опитът, това е изключително силна мотивация, помисли си само за Ромео и Жулиета...
— Толкова си зъл! — извика малкият Робърт и заплака.
Опитах се да му се усмихна окуражително, но тотално се провалих. Идеше ми да седна при него и да си поплачем заедно.
— Господин Уитман... — започнах.
— О, предпочитам графската титла — отвърна той жизнерадостно.
— Моля ви, не трябва...
Гласът ми пресекна.
— Но защо не можеш да го проумееш, ти, глупаво дете? — Той въздъхна. — Повярвай ми, аз копнеех за този ден. Искам най-сетне отново да се върна към истинския си живот. Учител в „Сейнт Ленъкс“! От всички дейности, които съм упражнявал от 230 години насам, тази наистина беше най-ужасната. Столетия наред живях на върха на могъществото. Можех да вечерям с президенти, с петролни магнати, с крале. Макар че и те в днешно време вече не са това, което бяха. Но не, вместо това трябваше да обучавам трудно схващащи хлапета и в собствената ми ложа да се издигна от новобранец чак до Вътрешния кръг. Всичките тези години от раждането ти насам бяха ужасни за мен. Не защото тялото ми започна да старее и постепенно започнаха да се появяват първите следи на немощ — на това място той се усмихна суетно, — а защото бях толкова... раним. Столетия наред живях без какъвто и да било страх. Марширувал съм през бойните полета насред оръдейна канонада, излагах се на каквито си искам опасности със съзнанието, че нищо не може да ме сполети. А сега? Всеки вирус можеше да ме прати на онзи свят, всеки проклет автобус можеше да ме прегази, всяка една керемида можеше да ме убие.
В този момент чух трополене и Ксемериус влетя със светкавична скорост през стената. Приземи се върху бюрото точно до мен.
— Къде са проклетите пазители? — извиках му, без да ме е грижа, че графът можеше да ме чуе.
Но изглежда, той реши, че въпросът ми е насочен към него.
— Сега те не могат да ти помогнат — отвърна.
— За съжаление, има право. — Ксемериус запърха разтревожено с криле. — Идиотите затвориха заедно с Гидиън кръга на кръвта. И тогава този тук господин Нагизден взе глупака Марли за заложник и с пистолет принуди господата пазители да отидат в помещението с хронографа. Сега те са заключени там и взаимно си се вайкат.
Графът поклати глава.
— Не, това повече не беше живот. И всичко трябваше да приключи веднъж завинаги. И какво може да предложи някакво си момиченце като теб на този свят? Докато аз имам още много планове. Големи планове...
— Отвлечи вниманието му — викна Ксемериус. — Просто някак си отвлечи вниманието му.
— Всъщност как сте елапсирали през цялото това време? — попитах бързо. — Сигурно е било ужасно неприятно неконтролируемо да прескачаш във времето.
Графът се засмя.
— Да елапсирам? Ха! Естествената продължителност на живота ми е изтекла. От мига, в който трябваше да умра, досадното пътуване във времето престана.
— А дядо ми? И него ли убихте? И откраднахте дневниците му?
Очите ми се напълниха със сълзи. Бедничкият ми дядо. Бил е толкова близо до разкриването на целия заговор.