Графът кимна.
— Трябваше да обезвредим умния Лукас Монтроуз. С това се зае Марли старши. През столетията потомците на барон Ракоци вярно ми служеха, само последният от рода им е голямо разочарование. Този педантичен червенокос фантазьор не е наследил нищо от духа на Черния леопард. — Отново погледна часовника си, после насочи изпълнен с очакване поглед към креслата отсреща. — Всеки момент ще настъпи мигът на истината, Жулиета. Явно ще видиш как твоят Ромео лежи в кръвта си! — Графът свали предпазителя на пистолета. — Наистина жалко. Харесвах момчето. Определено имаше потенциал!
— Моля ви! — прошепнах за последен път, но в този миг Гидиън се приземи леко приведен до вратата.
Дори нямаше време да се изправи и господин Уитман вече натискаше спусъка. И отново. И отново, непрестанно, докато не бе изпразнен целият пълнител.
Изстрелите кънтяха оглушително в стаята и куршумите улучиха любимия ми в гърдите и корема. Погледът на широко отворените му зелени очи зашари търсещо из помещението, докато ме намери.
Извиках името му.
Като на забавен кадър той се свлече по вратата и остави широка кървава следа. Накрая остана да лежи на пода, странно извит.
— Гидиън! Не!
С вик се втурнах към него и прегърнах безжизненото му тяло.
— О, боже, о, боже! — извика Ксемериус и избълва вода. — Моля те, кажи ми, че това е част от плана ви. Но при всички положения не носи бронежилетка. О, боже! Толкова много кръв!
Имаше право. Кръвта на Гидиън бе навсякъде и подгъвът на роклята ми подгизна от нея като гъба. Малкият Робърт се сви тихо в един ъгъл и плачеше, закрил лицето си с ръце.
— Какво направихте? — прошепнах.
— Каквото трябваше! И каквото явно ти не желаеше да предотвратиш. — Господин Уитман остави пистолета върху бюрото и ми подаде табакерата с капсулите цианкалий. Лицето му бе леко почервеняло и дишаше по-бързо от обикновено. — Но няма какво повече да се колебаеш! Искаш ли да живееш с тази вина? Изобщо искаш ли да продължиш да живееш без него?
— Не го прави! — извика ми Ксемериус и избълва вода върху лицето на доктор Уайт.
Бавно поклатих глава.
— Тогава бъди така добра и престани да подлагаш на изпитание търпението ми! — каза господин Уитман и за пръв път чух да изгубва контрол над гласа си. Сега той не звучеше нито нежен, нито ироничен, а почти истеричен. — Защото, ако продължиш да ме караш да чакам, ще се наложи да ти дам и други причини да искаш да прекратиш живота си! Ще убия всичките един след друг: майка ти, досадната ти приятелка Лесли, брат ти, сладката ти малка сестричка... можеш да ми вярваш! Никого няма да пощадя!
С треперещи ръце взех табакерата. С крайчеца на окото си видях как доктор Уайт мъчително се изправи, държейки се за бюрото. Целият беше мокър.
Слава богу, господин Уитман гледаше само към мен.
— Браво на теб — каза той. — Може би дори ще успея да хвана самолета си. В Бразилия ще...
Но не стигна дотам да разкаже какво щеше да направи в Бразилия, защото доктор Уайт го удари с дръжката на пистолета по тила. Чу се грозен, глух звук и учителят се срути на земята като отсечен дъб.
— Да! — извика Ксемериус. — Точно така! Покажи на мръсника, че старият доктор Уайт все още не е за изхвърляне.
Ала явно напрежението бе в повече за доктора. Той хвърли ужасен поглед към многото кръв и отново изгуби съзнание с тиха въздишка и остана да лежи на пода до господин Уитман.
И така само гаргойлът, малкият Робърт и аз станахме свидетели как Гидиън изведнъж се закашля и се надигна в седнало положение. Тенът му продължаваше да е смъртноблед, но очите му бяха пълни с жизнен блясък. Върху лицето му бавно разцъфтя усмивка.
— Приключи ли всичко? — попита той.
— Мътните го взели! — рече Ксемериус, говорейки съвсем тихо от изумление. — Това пък как го направи?
— Да, Гидиън, всичко приключи! — Хвърлих се в прегръдките му, без да обръщам внимание на раните му. — Беше господин Уитман и не мога да повярвам, че по-рано не го разпознахме.
— Господин Уитман?
Кимнах и се сгуших по-плътно в него.
— Толкова се боях, че може и да не си го направил. Защото господин Уитман съвсем правилно отбеляза: без теб нямаше да искам да живея повече. Дори и един-единствен ден!
— Обичам те, Гуени! — Гидиън ме притисна толкова силно, че не можех да дишам. — И естествено, че го направих. Под натиска на Люси и Пол не ми оставаше друг избор. Те разтвориха еликсира в чаша с вода и ме принудиха да го изпия до последната капка.
— Сега зацепих! — извика Ксемериус. — Значи, това е бил гениалният ви план! Гидиън е изплюскал Философския камък и сега също е безсмъртен. Никак не е зле, най-вече като се има предвид, че иначе след време Гуени би се чувствала доста самотна...