Преди ние също живеехме в такава къща — майка, татко, сестра ми, брат ми и аз. Малка къща в Дърам, в Северна Англия. Но после татко почина. Сестра ми бе едва на половин годинка и мама реши да се преместим в Лондон, вероятно се е чувствала самотна. А може да не се е справяла с парите.
Мама е израснала в тази къща заедно със сестра си Гленда и брат си Хари. Сега единствено вуйчо Хари не живееше в Лондон, заедно с жена му имаха къща в Глочестършир.
В началото, също както на Лесли, и на мен къщата ми се стори като дворец. Но когато трябва да я делиш с голямото си семейство, след известно време не ти се струва толкова огромна. Още повече, че имаше една камара излишни стаи, като например балната зала на партера, която се простираше по протежение на цялата къща.
Тя ставаше идеално за каране на ролери, но беше забранено. Залата беше невероятно красива с високите си прозорци, архитектурните украси по тавана и полилеите. Но по мое време тук не е бил организиран нито един бал, голямо тържество или пък парти.
Единственото, за което балната зала намираше приложение, бяха уроците по танци на Шарлот и часовете й по фехтовка. Подиумът за оркестъра, до който се стигаше по стълбите от преддверието, беше тотално излишен. Освен може би за Шарлот и нейните приятелки, които по време на игрите си на криеница окупираха тъмните ъгли под стълбата, водеща към първия етаж.
На първия етаж се намираше вече споменатия музикален салон, както и стаите на лейди Ариста и пралеля Мади, една баня (тази с тайната врата), а също така и трапезарията, в която всяка вечер в седем и половина семейството се събираше на вечеря. Трапезарията и кухнята, която се намираше точно под нея, се свързваше от старинен асансьор за храна, с който понякога Ник и Каролайн си играеха, като взаимно се издърпваха нагоре-надолу, въпреки че беше строго забранено. Преди двете с Лесли също често го правехме, но за съжаление вече не се побирахме вътре.
На втория етаж се намираха жилищните помещения на господин Бърнард, работният кабинет на починалия ми дядо — лорд Монтроуз, и една огромна библиотека. На този етаж беше и стаята на Шарлот, която бе ъглова и имаше еркер, с което тя обичаше да се фука. Майка й разполагаше със салон и спалня с прозорец към улицата.
Леля Гленда бе разведена, бащата на Шарлот живееше с друга жена някъде в Кент. Затова, освен господин Бърнард, в къщата нямаше други мъже, ако не броим брат ми. Нямахме и домашни животни, независимо колко много се молехме за това. Лейди Ариста не обичаше животните, а леля Гленда беше алергична към всичко, което имаше козина.
Мама, брат ми, сестра ми и аз живеехме на третия етаж, точно под покрива, където имаше много скосени стени, но пък и два малки балкона. Всеки от нас си имаше стая, а Шарлот ни завиждаше за голямата баня, защото тази на втория етаж нямаше прозорец, а нашата цели два. Но най-вече обичах нашия етаж, защото тук мама, Ник, Каролайн и аз можехме да се усамотим, което в тази луда къща беше истинско щастие.
Единственият недостатък бе, че бяхме ужасно далеч от кухнята, за което с досада се сетих, когато стигнах горе. Поне една ябълка да си бях взела. Сега трябваше да се задоволя с маслените бисквити от запасите, които мама бе натрупала в шкафа.
От страх, че замаяността може да се върне, изядох единайсет бисквити една след друга. Събух си обувките и си съблякох сакото, след което се пльоснах на дивана в стаята за шиене.
Всичко беше много странно. Искам да кажа, по-странно, отколкото беше обикновено.
Беше едва два часа. Докато станеше време да мога да се обадя на Лесли и да обсъдя с нея проблемите си, трябваше да изчакам поне два часа и половина. Брат ми и сестра ми също нямаше да се върнат от училище преди четири, а майка ми приключваше работа чак към пет. Обикновено обичах да съм сама в къщи. Можех на спокойствие да взема една вана, без някой да почука на вратата, защото спешно му трябва тоалетната. Можех да надуя музиката и високо да пея заедно с нея, без някой да се смее. И също така можех да гледам каквото ми се иска по телевизията, без някой да мрънка: „Ама сега ще дават любимото ми предаване“.
Но днес за нищо от това нямах желание. Дори не ми се и дремваше. Дори напротив — диванът, в който обикновено се чувствах толкова уютно, ми се струваше като раздрънкан сал в буйна река. Страхувах се, че може да отплава е мен в момента, в който си затворя очите.
За да се поразсея, станах и започнах да оправям стаята. Тя беше нещо като неофициална всекидневна, защото за щастие нито лелите ми, нито баба ми шиеха, и поради това изключително рядко се качваха на третия етаж. Тук нямаше и машина за шиене, но затова пък имаше една тясна стълба, която водеше на покрива. Стълбата беше предназначена за коминочистача, но двете с Лесли бяхме обявили покрива за наше любимо място. Гледката от горе беше прекрасна и нямаше по-добро място от това за момичешки разговори. (Като например обсъждането на момчетата и как не познавахме такива, в които да си струва да се влюбиш.)