Разбира се, беше малко опасно, защото нямаше парапет, а само един орнамент от ковано желязо на покрива, който служеше за украса и стигаше до коляното. Но все пак там не се упражнявахме в скок на дължина или пък в танцуване по ръба. Ключът за вратата към покрива беше скрит в шкафа в една захарница, изрисувана с рози. Никой от семейството не знаеше, че скривалището ми е известно, иначе сигурно щеше да настане истински ад. Затова винаги много внимавах никой да не разбере, когато се промъквах на покрива. Там човек можеше да се пече на слънцето, да си организира пикник или просто да се покрие, когато има нужда от спокойствие. От което, както вече казах, често имах нужда, но не и днес.
Сгънах одеялата, събрах трохите от дивана, подредих възглавниците и прибрах разхвърляните наоколо фигури от шах в кутията им. Дори полях азалията, която стоеше в една саксия на бюрото в ъгъла и избърсах с влажна кърпа холната масичка. След което се огледах нерешително във вече безупречно подредената стая. Бяха изминали едва десет минути, а аз имах нужда от компания дори повече от преди.
Дали долу в музикалния салон на Шарлот още й се виеше свят? Всъщност, какво се случваше с някой, който от първия етаж на къща в Мейфеър през двайсет и първи век попаднеше в Мейфеър, да речем през петнайсети век, когато на това място не е имало никакви или съвсем малко къщи? Озоваваше ли се тогава във въздуха и се пльосваше от седем метра височина на земята? Върху някой мравуняк може би? Бедната Шарлот. Но може би по време на тайнственото обучение по мистерии я учеха как да лети.
В тази връзка изведнъж ми хрумна нещо, с което можех да се разсея. Отидох в стаята на мама и погледнах надолу към улицата. Пред входа на номер осемнайсет все още стоеше облеченият в черно мъж. Можех да видя краката му и част от мантото му. Височината, на която се намираше третия етаж, никога не ми се беше струвала толкова голяма, колкото днес. На шега пресметнах разстоянието от тук до земята.
Можеше ли изобщо да се оживее след пропадане от четиринайсет метра височина? Е, може би, ако човек имаше щастието да се приземи в някое тинесто блато. Уж навремето цял Лондон е бил осеян с тях, така поне казва госпожа Каунтьр, учителката ни по география. Блатото е добър вариант, поне се приземяваш на меко. Но, естествено, след това ще се удавиш по най-мъчителния начин в тинята.
Преглътнах. Собствените ми мисли ми се струваха зловещи. За да не съм повече сама реших да направя посещение на роднините ми в музикалния салон, макар и да съществуваше опасността да бъда изхвърлена заради провежданите там строго секретни разговори.
Когато влязох, пралеля Мади седеше в любимото си кресло до прозореца, а Шарлот стоеше до другия прозорец, облегнала дупето си на бюрото, чиято лакирана и позлатена повърхност ни бе забранено да докосваме, без значение с коя част на тялото си (Не е за вярване, че нещо толкова адски грозно като това бюро може да е толкова ценно, както твърдеше лейди Ариста. А дори нямаше тайни чекмеджета — още преди години двете с Лесли го бяхме проучили.) Шарлот се беше преоблякла и вместо ученическата униформа носеше тъмносиня рокля, която изглеждаше като нещо средно между нощница, пеньоар и роба на монахиня.
— Както виждаш, още съм тук — каза тя.
— Ами... хубаво — отвърнах, докато се опитвах да не зяпам роклята прекалено ужасено.
— Направо е нетърпимо — рече леля Гленда, която сновеше между двата прозореца.
Също като Шарлот, тя беше висока и слаба, и имаше огненочервени къдрици. Майка ми имаше същата коса, както и навремето баба ми. Каролайн и Ник също бяха наследили червения цвят. Само аз бях с черна и права коса, като баща си. Преди много исках да имам като техните коси, но Лесли ме убеди, че черният цвят контрастира очарователно със сините ми очи и светлия тен на кожата ми. Дори успя да ми внуши, че бенката на слепоочието ми с форма на полумесец — която леля Гленда наричаше „смешен банан“ — изглежда загадъчна и очарователна. Постепенно и аз бях започнала да се смятам за симпатична, благодарение на шината, която бе прибрала стърчащите ми предни зъби и вече не приличах на заек. Макар че далеч не изглеждах като „прелестната и очарователно грациозна“ Шарлот, както казваше Джеймс. Ха, искаше ми се да може да я види в тази рокля-чувал.