Младите мъжки бързокраки, разпръснати около стадото да го пазят, вдигаха дългите си извити вратове, оградените с бяло очи оглеждаха високата до колене трева. Слънцето вече се спускаше към планините и бързокраките бавно започнаха да се придвижват към реката, за да пият вода в прохладата на вечерта — освен ако някое невнимателно движение на Кадилак или Клиъруотър не ги подплашеше.
Клиъруотър си помисли дали наистина да не ги подплаши, но знаеше, че Кадилак много държи да убие някой мъжкар. Тя разбираше чувствата му. „Славата“, възможността да я спечели, беше от първостепенна важност в племето и решаваща за самоуважението на всеки млад мъж, достигнал четиринадесетгодишна възраст — възрастта, на която става воин. Но като следващ летописец на М’Кол Кадилак не се нуждаеше от слава. Дарбата, дадена му от Небесните гласове, го отличаваше от останалите в племето и когато заемеше мястото на Мистър Сноу, дори старейшините на племето щяха да търсят съветите му и да се съобразяват с мнението и преценката му. Летописците не се нуждаеха от грубия кураж на буйните мечки. Те трябваше да са спокойни и непоколебими. Кадилак притежаваше и двете качества, но понякога беше нетърпелив като дете и това караше Клиъруотър да се съмнява в мъдростта на Небесните гласове, които говореха чрез Мистър Сноу — всичко виждащите, всичко знаещите сили, които ръководеха съдбините на Плейнфолк. Когато те бяха излели нейния дух в корема на Сънданс, нейната майка, и бяха насочили потока на нейния живот успоредно с този на Кадилак, дали бяха знаели наистина колко труден може да е той?…
Като пълзеше срещу вятъра, Кадилак намери едно плитко сухо дере, което се виеше в равнината към центъра на стадото; там водачът — едър самец — пасеше, заобиколен от свитата си от десетина женски. Кадилак внимателно разгърна високата трева и преброи клоновете върху рогата му. Десет. Никоя мечка в племето М’Кол, поне през живота на Мистър Сноу, не беше убивала бързокрак с толкова разклонения. Ако убиеше този водач, Кадилак щеше да се издигне много в очите на племенните си братя.
Клекнали на дъното на дерето, Кадилак и Клиъруотър отрязаха снопчета висока оранжева трева и изплетоха наметала за раменете и гърбовете си. Завързаха ги около вратовете и кръстовете си също с трева и поставиха на главите си корони развяващи се стръкове. После с ловджийските си ножове изровиха влажна глина и намазаха телата си, за да скрият миризмата на човешка плът.
Така подготвени, двамата приклекнаха и тръгнаха по дерето, все по-навътре в равнината, като от време на време внимателно повдигаха глави да проверят положението на водача.
Той беше все още в центъра на стадото, защитен от нападение от другите. На два пъти, докато те се придвижваха все по-близко, млади мъжки бързокраки прескачаха през дерето само на няколко метра пред тях, за да пасат на другата страна. Едва решаващи се да дишат, Кадилак и Клиъруотър се придвижваха напред сантиметър по сантиметър. Дерето стана по-плитко и трябваше да пълзят по корем, за да не се покажат над брега. Килимът от високата до колене трева премина в разпръснати туфи, размесени с по-ниска ароматна червена трева, която пасяха бързокраките.
Дерето изви рязко наляво около голяма скала — вероятно щеше да ги отведе далеч от водача. Кадилак тръгна напред, зави и замръзна. Само на два метра пред тях върху изровената под скалата през дъждовния сезон от потоците вода земя лежеше свита на колело голяма гърмяща змия.
Съвсем бавно, с неуловимите движения на препарирано насекомо, Кадилак надникна над брега на дерето. Вече нямаше трева. Три женски бързокраки пасяха на двадесет-тридесет метра и лениво размахваха опашки да прогонят мухите. Една вдигна глава и погледна към Кадилак, без да спира да дъвче. Кадилак задържа дъх. Бързокраката тръсна рязко глава в напразно усилие да прогони мухите около очите си, после пристъпи напред към нов участък с трева. Кадилак бавно приклекна и видя, че Клиъруотър проучва другата страна. А после му посочи спящата гърмяща змия, за да му покаже, че трябва да мине покрай нея.
— Ами ако се събуди? — прошепна Кадилак и Клиъруотър се усмихна.
— Тогава ще имаш чудна огнена песен… колко смело си загинал. Тръгвай — прошепна тя. — Змията няма да се събуди, преди да сме готови. Ще я изпратим на водача.
Макар да се смяташе за смел, Кадилак изпитваше необоснован страх от змии. Но за да спечели изобщо някаква слава, дори ако имаше риск да загине, той трябваше да убие бързокракия. Съжали, че беше взел Клиъруотър със себе си. Беше го направил, за да има свидетел за необикновеното си ловно умение. А сега трябваше да се покаже храбър. Извади ловджийския си нож, захапа го, избута арбалета пред себе си и предпазливо се запромъква напред, притиснал гръб към десния бряг на дерето.