— Хей-Ю! Хей-Ю! Хей-Ю!! — извикаха всички в хор. В очите на Клиъруотър блестяха сълзи на радост; тя вдигна ръце и произнесе традиционното одобрение. Беше вълнуващ момент на триумф, помрачен единствено от припадъка на Кадилак поради загуба на кръв.
Глава 4
Съвместното честване на стогодишнината и церемонията по завършване на курса беше проведено в огромната величествена зала за свободен полет на Академията. Голият камък, от който беше построена, беше украсен с флагове и осветен от цветни лазерни лъчи, компютърно програмирани да създават поразяващи, непрекъснато променящи се светлинни картини.
Когато петте хиляди зрители заеха определените им места, кадетите от деветте ескадрили и персоналът на Академията пристигнаха с маршова стъпка под звуците на флейти, медни и ударни инструменти от синтезатори и се подредиха с геометрична точност за инспекция от сановниците от Гранд Сентрал. Последва строяване и престрояване, хватки с оръжие, демонстрации на нападения, гимнастически упражнения.
Наземните демонстрации заедно с най-хубавите видеозаписи от историята на Авиационната академия, прожектирани на гигантски екран, бяха кулминацията на демонстрацията, в която взе участие Стив Брикман.
След церемониалното представяне на планеристите, видеообръщението на Джордж Уошингтън, 31-вият Генерален президент на Федерацията, и изглеждащите сякаш безкрайни речи на членовете на изпълнителната власт на Амтрак, които бяха пристигнали от Хюстън, от високоговорителите прогърмяха началните акорди на „Сините крила“ — историческия боен химн на Академията. Пет хиляди зрители се изправиха на крака и в един глас се присъединиха към хора от двеста души, към стиховете и мелодията, които съпътстваха последната маршова част. Сълзи на умиление течаха по бузите на ветераните пионери, когато музиката и гласовете изпълниха огромната кръгова арена; звукът се сля, сякаш чрез магия, с ритмичното пулсиране на лазерите и това аудио-визуално чудо, завладяващо сърцето и ума, бе върховният момент от успешния триумфален годишен парад.
Когато последните думи на последния звънтящ припев заглъхнаха и сълзите бяха избърсани, химнът беше репризиран в безгласно диминуендо. Курсистите от първа и втора година напускаха с маршова стъпка естрадата под звука на заглъхващите барабанни удари, а трите старши ескадрили, сега гордо носещи новополучените крила на куртките си, бяха разпуснати пред официалната трибуна. След почти четири часа наземен парад кадетите от трети курс напуснаха редиците с широки усмивки, а техните настойници и роднини — някои дошли от най-далечните краища на Федерацията — станаха от местата си и слязоха да ги поздравят с прегръдки и ръкостискания; правеха се видеозаписи за албума на поделението.
— Как си, отличнико?
Стив се измъкна от ентусиазираната прегръдка на сестра си и приглади униформата си.
— Роз…, няма ли най-после да пораснеш?
— Вече съм пораснала. През февруари навърших петнадесет, не си ли спомняш?
— Спомням си, разбира се.
— Можеше да ме навестиш. Или най-малкото да ме поздравиш.
— Забравих, червей. Честит рожден ден, когато и да е той. Доволна ли си?
— И не ми завъртя дори един телефон, когато завърших медицинското училище.
— Стив почти никога не ни навестява, знаеш това — каза Ани Брикман. Гласът й беше напълно лишен от злоба или укор. Беше просто изложение на факт. Ани, майка-настойница на Стив, отстъпи настрана, когато нейният роден брат Барт Брадли избута инвалидната количка на Джак Брикман през тълпата.
— Щях да ти изпратя честитка, но бях зает.
— Знаем, момчето ми. — За трите години, откакто беше напуснал дома, гласът на неговия баща-настойник беше заглъхнал до дрезгав шепот.
Стив вдигна ръцете на своя баща-настойник от облегалките на стола и нежно ги стисна. Пръстите на Джак Брикман отвърнаха като треперещи пръсти на пиле. Трудно беше да се повярва, че тези ръце и това изхабено тяло някога са били изпълнени с твърда плът и достатъчна мускулна сила, за да побеждават много по-едри мъже.
— Радвам се да ви видя, сър. Оценявам главоболието, което ви струва това пътуване.
— Ако не го бяхме довели, той щеше да намери някой да го завърже за стола и да пристигне като багаж — каза Барт и потупа Джак Брикман по рамото. — Не е ли така, приятелю?