Като видя това, Чък Уотърс, приятел от Б-полет, покани роднините на Стив да се присъединят към неговата компания от десетима оклахомци. Стив качи Джак Брикман с асансьора на офицерския етаж и откара количката до стаичката си. Сложи една възглавница на облегалката на стола, внимателно положи заприличалата на череп глава с отворена уста върху нея, скръсти изсъхналите отпуснати ръце, после седна на раираното легло и загледа безстрастно човека, който го беше отгледал. Единственият признак на живот беше леката конвулсивна въздишка, когато въздухът минаваше през гърлото на неговия баща-настойник. По някое време следващата година тези въздишки щяха да спрат. Щяха да извикат гробар, тялото щеше да отиде в крематориума, името на Джак щеше да бъде написано на стената на Авиационната академия.
Още един отишъл си добър човек.
Стив го погледа още малко, след това стана и започна да прибира дрехите и личните си неща във вещевата торба.
— Може ли да вляза? — чу се глас.
Стив се обърна. Дон Монро Лундквист, стройната русокоса планеристка, която според сметките на Стив беше единствената му сериозна конкурентка за първото място, стоеше на вратата. Синьо-бели акселбанти на почетен кадет висяха на дясното й рамо; голяма метална значка „Минитмен“ беше пришита на левия джоб на гърдите под сребърните крила.
Стив сгъна последната си риза в торбата и каза:
— Какво има?
— Нищо особено. — Лундквист седна непринудено на леглото до вещевата торба на Стив. — Просто наминах да ти кажа „довиждане“. — Тя кимна към Джак Брикман. — Твоят баща-настойник?
— Да…
Лундквист видя двата златни двойни триъгълника на ръкава на Джак Брикман и тихо подсвирна.
— Две шестици! Дванадесет години и два обяда в Белия дом с Генералния президент. Защо не си казвал, че настойникът ти е планерист ас?
Стив вдигна рамене.
— Такъв вид информация се разпространява само на база „трябва да зная“. — Дръпна ципа на страничните джобове на вещевата си торба и напъха още неща в средната част. — Как беше твоят обяд?
— О… искаш да кажеш с ръководителя на Академията? Интересен. Съобщи ми първата ми задача. Назначена съм на „Биг Ред Уан“.
— Това е добре — каза Брикман унило.
„Биг Ред Уан“ беше популярното име на ешелона „Ред Ривър“. Той беше известен в цялата Федерация с вълнуващия успех на много експедиции срещу мютите; екипажът от пионери имаше ненадмината бойна характеристика и като резултат от неговата известност командирът на ешелона имаше право да избира най-добрите възпитаници на военните академии и специализираните училища. През последните двадесет години първите трима кадети от Академията бяха в разузнавателния екип на Ред Ривър. Стив беше планирал тази година да бъде един от тях.
— Попитах за теб.
— И?
— Определен си за „Луизианската дама“… базирана е във форт Уърт. — Лундквист спря. — Гас Уайт също.
— Сигурно ще е доволен — изръмжа Стив. Службата на „Биг Ред Уан“ традиционно се смяташе за най-важното първо стъпало по стълбата на успеха. — Той знае ли вече.
Лундквист поклати глава.
— Мисля, че ще ти достави удоволствие ти да му съобщиш.
— Така е. — Стив хвана дългия цип на торбата. Докато го дърпаше, Лундквист сложи пръст на ръката му и бавно описа кръг. Очите им се срещнаха.
— Да сложим ли бомбата в дулото?
Стив издърпа ципа до края. Мислеше по предложението.
— Искаш да кажеш тук? Сега?
Лундквист погледна спящия Джак Брикман.
— Притесняваш се да не се събуди?
— Всъщност не. Той е на клауд-найн.
— Ами тогава… — Лундквист го погледна очаквателно.
— Ами тогава… може би друг път.
Лундквист посочи спящия Джак Брикман.
— Слушай. Той няма да се разстрои. За дванадесет години, прекарани на ешелони, сигурно е видял какво ли не. Права ли съм?