— За твоята кариера мислех — сопна се Стив.
Роз, изглежда, не беше убедена.
— Не се шегувам — ядосано каза Стив. И ако ще сме честни, поне двадесет процента от загрижеността му бяха за сестра му. Той хвана ръцете й. — Тези твои налудничави идеи… този ренегатски разговор. Ти не можеш да разсъждаваш така, след като отидеш в Гранд Сентрал. Какво ти става?
Роз стисна устни, после наклони глава на една страна и загледа стиснатите си ръце.
— Може би имам нужда брат ми да се грижи за мен.
Очите им се срещнаха.
— Това не може да стане, Роз — тихо каза Стив. — Зная, че наистина не поддържам връзка с теб… но аз мисля за теб и…
— А как беше, когато и двамата бяхме в гимназията?
— Нещата се променят. Хората също.
— Аз съм човек и в мен нищо не се е променило. — Роз се наведе и нежно го целуна по устата, после се изправи с въздишка. — Даваш ли си сметка, че след тази седмица ние може би никога няма да се видим?
Стив се усмихна.
— Такъв е животът, Роз. С плач нищо не може да се промени.
— Не се каня да плача. — Роз пое дълбоко дъх. — Има нещо, което исках да ти кажа. — Тя замълча нерешително. — За нас.
— Какво?
— Ние с теб сме различни. Не сме като Джак и Ани. Или другите. Аз се чувствам близко до теб по начини, които не мога да обясня. Нямам предвид как беше преди да отидеш в Академията. Имам предвид по начини, които не разбирам. Никога ли не си се чувствал така?
Неочаквано Стив се почувства неспокоен.
— Не съм сигурен. Дай ми пример.
Роз стисна ръцете му по-силно и захапа долната си устна. Накрая каза:
— Спомняш ли си онзи ден, когато най-после се събуди и ти донесох закуска?
— Как мога да го забравя? — каза Стив. — Това се случи за първи път през целия ми живот.
— Дръж се сериозно — сопна се Роз. — Спомняш ли си как ми разказваше как си излязъл на десето ниво и за полета… и какво си почувствал, когато си излязъл над повърхността? — Роз понижи глас. — Онези неща, които си чувствал вътре в себе си. Страхът от връщане обратно вътре. — Очите на Стив се разшириха. — Не се тревожи, няма да кажа на никого. Но спомняш ли си, че те попитах кой ден и кой час е било, когато си направил този полет?
— Да — прошепна Стив.
— И ти ми каза. Но не ме попита защо искам да зная. — Роз прикова очите си в неговите. — Знаеш ли защо попитах?
Стив я погледна.
— Защо?
Роз отговори с колеблив шепот.
— Защото… защото знаех, че си горе. Чувствах всичко, което си чувствал ти… Когато се е случило. Изпитах същия страх, че ще бъда заровена жива, когато си се колебал, преди да рулираш под вратата на платформата. Бях в лабораторията с класа. Неочаквано изкрещях. Аз… мислех, че таванът ще падне и ще ме затрупа. Всички помислиха, че съм полудяла. Никога не съм изпитвала такива чувства.
Стив се опита да измъкне ръцете си от нейните, но Роз стискаше с неочаквана сила. Думите се лееха от устните й.
— Аз видях всичко, Стив. Червените дървета, планините, слънцето, светещо върху водата, облаците, белите пясъчни вълни. Аз бях горе с теб.
Неочакван ужас обхвана Стив.
— Опита ли се да ми говориш чрез ума си? Твоя глас ли чух?
— Може би. Имаше и други гласове.
— Да — прошепна той.
— Откъде идват?
— Не зная — каза Стив.
— Защо се случва с нас? — прошепна Роз разтревожено. — Защо сме различни?
Стив усети, че му се завива свят. Ушите му бучаха. Почувства, че устните му мърдат; чу далечен глас да казва: „Не зная. Не зная.“ Но друга част от него знаеше, че вълната от ужас, която беше заляла тялото му, е генерирана от съзнанието, че отговорът на въпросите на Роз е заключен в неговия ум. Зад врата, която той не се решаваше да отвори. Врата, която беше заключена от други, защото тя скриваше тайна, която можеше да разруши Федерацията Амтрак.
Рано на следващия ден Стив стана и отиде в управлението на военната полиция на площад Ню Дийл, където — с помощта на една видеограма, дадена му от Барт — получи разрешение да придружи сестра си до Гранд Сентрал, преди да се яви в щаба на пионерите във форт Никсън-Уърт. Ани Брикман отиде с Джак до метрото да ги изпрати. Совалката от Финикс пристигна, Роз и Стив качиха вещевите си торби и се обърнаха да се сбогуват с настойниците си.