— Довиждане, татко Джак — каза Роз, целуна стария човек по челото и го погали нежно по главата. Устните на Джак помръднаха в отговор, но не излезе никакъв звук.
— Довиждане, сър — каза Стив, клекна на едно коляно до инвалидната количка и обгърна с ръка своя баща-настойник. Неочаквано треперещата ръка на Джак стисна другата му ръка здраво и силно, сякаш умиращият човек беше мобилизирал и последната капка енергия в изтощеното си тяло за последната прегръдка — онази, с която неговият повереник щеше да го запомни.
— Довиждане, Ани. — Стив и Роз прегърнаха своята майка-настойница.
Високите скули на Ани почервеняха и обикновено твърдата й брадичка затрепери.
— Пазете се… И винаги вършете само добри дела. Разбрахте ли?
— Не се тревожи, Ани — каза Стив. — Ти наистина ще се гордееш с нас. — Стисна ръката й и се качи на совалката. Въздухът засъска в буталата, които почнаха да затварят плъзгащите се врати.
Роз целуна набързо Ани по бузата и влезе в купето. Ани се държа за вратата, докато тя не се затвори. Роз извика през стъклото:
— Ще се обадя довечера!
Стиснала устни, Ани кимна и замаха с две ръце. Совалката потегли.
Само една четвърт от вагона, за който Стив и Роз имаха билети, беше пълна. Повечето от пътниците спяха или гледаха телевизия със слушалки на ушите. Възседнала монорелса и движена от мощни линейни индукционни електродвигатели, совалката полетя през тесния тунел, чиято сива тъмнина се разнообразяваше само от пробягващите бели ленти, маркиращи разстоянието.
Макар че най-близкият пътник беше през четири редици и нямаше никаква възможност да ги чуе, никой от двамата не спомена за тайните, които бяха споделили предния ден. Стив и Роз не знаеха нищо за телепатията, нямаха дори дума за нея и бяха страшно изплашени от особеностите, които неволно бяха разкрили — или използвали. Ако се разбереше, че са „различни“ в едно общество, чиято структура и ценности бяха основани на пълно съгласие до втръсване, на колективно групово действие и монолитно единство, това щеше да доведе до крайно нежелани последици. Отклонението в поведението беше знак за потенциална измяна, нарушение на Втори кодекс, което водеше до арест и продължително лечение — известно като препрограмиране.
Никой от тях не искаше да рискува. Стив знаеше, че Роз има свои планове и мечти за бъдещето; съзнаваше, че успехът лежи в подчинението като скачането на добре обучени кучета през определените обръчи. Както беше казал Барт — „системата не прави грешки“. Само хората грешат. Хората се провалят, не системата. Опитът за перчене водеше само до проблеми и за упоритите нарушители това можеше да се окаже дори фатално. Стив вече беше майстор на дисимилацията. Беше разбрал на много ранна възраст, че в едно общество, чиито членове непрекъснато са поощрявани да проявяват във всяка постъпка в живота си седемте големи качества на трекерството (честност, лоялност, дисциплина, посветеност, храброст, интелигентност и умение), притежаването на осмото качество — лицемерие — е фатално за всеки, който има намерение да достигне до върха.
Роз беше различна. Всъщност тя дълго вярваше, че седемте велики качества, обезсмъртени от жертвата на минитмените и форейджърите, за които сега се казваше, че са съхранени в Първото семейство, са ръководни принципи, по които всеки трябва да живее; и наистина всички живееха по тях. Но сега дори и тя беше започнала да нарушава правилата. Тя се учеше. Бързо.
Прекараха три дни в разходки из столицата на Федерацията. Всичко беше много по-голямо и много по-величествено от района Рузвелт и макар че вече беше излизал над земята, Стив ахна, като видя истинските размери и блестящото великолепие на площад „Джон Уейн“. Огромен, дълбоко разположен купол — с диаметър една миля и височина половина, — отворен към пет великолепни тунела, всеки дълъг по цяла миля, известни като алеи. Те излизаха от купола и образуваха лъчите на звезда — символът на Тексас, вътрешния щат, основателя на Федерацията.
Самите шахти също бяха различни. В Рузвелт, където функционалността все още беше от първостепенна важност, жилищните участъци бяха построени около страните на шахтите, но в Гранд Сентрал — в съвсем новата шахта Сан Дансинто — в средата беше издигната огромна кула, чиито стени бяха изрязани, за да образуват серия от вътрешно свързани тераси, засадени с вечнозелени дървета, храсти и тучна зеленина.