— Погледни пак — каза Мистър Сноу. — Използват ли те тези неща да правят тъмнината като ден?
— Не — отговори Кадилак. — Те не се нуждаят от това. Те имат фенери, излъчващи червена светлина, която ние не можем да видим, но която прониква в телата ни и дава картини на техните магически кутии с образи.
Макар че знаеше много неща от Старото време, Мистър Сноу не разбра опита на Кадилак да опише инфрачервеното нощно виждане на „Дамата“. Това не го обезсърчи и той продължи да поощрява Кадилак да изпраща душевното си зрение във всяка част на ешелона и да научи броя на екипажа.
Триста подземни хора. Мистър Сноу обмисли проблема. Ако се стигнеше до критично положение, племето можеше да събере хиляда мечки и вълчици. Но това щеше да включва всички от четиринадесетгодишните подрастващи воини, които още не бяха дъвкали кост, до възрастните петдесетгодишни и нагоре. Храбростта на много младите нямаше да компенсира неопитността им въпреки тяхната пъргавина, а Ролинг-Стоун и старите нямаше да са равностойни в битката с воините в корема на желязната змия.
Притиснат за още информация, Кадилак описа смъртоносния невидим дъх на змията, който съскаше в корема й, и каза на Мистър Сноу за многослойния корпус, непроницаем за стрелите на мютските арбалети. Люковете в долната част и отстрани бяха затворени отвътре и защитени от всепоглъщащия дъх на змията. Мистър Сноу беше принуден да признае — както неговите южни братя вече бяха установили, — че ешелонът е костелив орех.
Кадилак извади от камъка още картини. Този път за стрелолистите — дванадесетте скайхока, грижливо подредени със сгънати крила в летателния фургон, а в съседния фургон десет облачни воини и мъжете от техните наземни екипи.
— Странно — каза Кадилак. — Лицата им са забулени в тъмнина. Освен едно. Него виждам. Лицето и сърцето му са силни, но смърт седи на раменете му. Той ли е облачният воин, за когото пророкуват Небесните гласове?
— Може би — отговори Мистър Сноу. — Щом лицето му е показано, докато лицата на другите около него са скрити, това изображение трябва да има някаква цел. Запомни го добре, след това прекъсни връзката си с виждащия камък и се върни към времето на сегашната земя.
Кадилак за миг застина, после главата му увисна, пръстите му се отвориха вдървени, камъкът се търколи по коляното му и падна на земята. Мистър Сноу го вдигна и го разгледа, но не можа да види нищо. Захвърли го с разочарована въздишка, стана и изправи и Кадилак.
Клепките на Кадилак трепнаха и той отвори очи. Не можеше да фокусира зрението си; краката не го държаха.
— Какво стана? — попита Кадилак и се олюля.
Мистър Сноу преметна ръката му на лявото си рамо и го прихвана за кръста.
— Направи го добре. Извади много картини от камъка.
Кадилак се усмихна неуверено.
— Наистина ли?
— Защо непрекъснато ми задаваш този въпрос? — сопна се Мистър Сноу. — Когато беше дете, приемаше без въпроси всичко, което ти казвах. Сега не вярваш на нищо и ме караш да повтарям. Нямам време да говоря празни приказки.
— Извинявай.
— И престани да казваш „извинявай“ — измърмори Мистър Сноу. — Това е дори още по-голямо губене на време.
— Езикът ми блуждае, мъдри. Камъкът направи така, че костите между ума и тялото ми омекнаха.
— Случва се — каза Мистър Сноу и потупа Кадилак по гърба. — Не се тревожи. Като за първи път беше добре, но ще трябва да поработиш върху тази си дарба.
— Какво трябва да направя? — попита Кадилак и се облегна на рамото му.
— Е, не е добре да се събуждаш и да питаш мен какво се е случило — каза Мистър Сноу. — Аз може и да не съм до теб. Ти си този, който вижда картини. Отсега нататък ще трябва да се опитваш да ги запомняш.
— Трудно е — каза Кадилак.
— Никога не е лесно — отговори Мистър Сноу.
Мотор-Хед дойде при тях и каза:
— Време е да тръгваме, древни. Слънцето се събужда под сивите си спални кожи на източната врата.
— Добре, да тръгваме — каза Мистър Сноу. — Можеш ли да носиш племенния си брат?
Мотор-Хед вдигна отмалелия Кадилак и го метна на рамото си като бизонски бут.