Стив погледна човека, който го беше извикал, й се стресна, когато разбра, че вече го е срещал. Квадратното лице с дълбоки бръчки, със светли пронизващи очи и тъп смачкан нос, с лента за глава от камуфлажен плат и дълга кафява коса, завързана на тила с връзка от същия материал, беше на Малоун, водача на ренегатската банда, в която бяха Джоди, Келсо, Медицинската шапка и Джинкс, преди да ги хванат и да ги продадат при реката. Малоун, кучият син със суровото лице, който го беше измъчвал, преди да нареди да го завържат за кола лице в лице с едноседмичен труп. Току-що изваден от гроб, който Стив лично беше изкопал. Въпреки неговите протести, че е невинен, и молбата на Джоди за милост Малоун и останалите от групата му си отидоха и го оставиха да умре.
Но събитията се бяха развили много различно. И Малоун беше в списъка за отмъщение. Но не сега. Но някой ден, да… неговият ред щеше да дойде.
Стив се насили да се усмихне.
— Малък е светът… — Той протегна ръка. — Миналата година имахме малко недоразумение.
Малоун го погледна подозрително.
— Така ли?
— Да. — Стив свали протегнатата си ръка. — Но след това ти промени намерението си и изпрати Келсо и Джоди да ме откачат от кола. — Той помълча, после добави: — Аз съм Брикман. Ти ме завърза на кола миналия април… горе до Медисин Крийк.
Малоун се намръщи изненадано, заобиколи бавно Стив, след това отново се изправи пред него и приближи лицето си по-близко.
— Да, така е. Защо, по дяволите, си облечен като дивак?
Стив преглътна отговора, който беше на върха на езика му, и каза:
— Това е дълга история.
Малоун кимна към Кадилак и Клиъруотър.
— А тези двамата кои са?
— Те са с мен.
Малоун посочи дръжката на самурайския меч, пъхнат в колана на Стив, после махна с ръка към малкия квадратен щит, закрепен на дясното му рамо.
— Откъде дойдоха всички тези глупости?
— Събрахме ги по пътя.
— Откъде?
— От Ни-Исан. Където живеят майсторите на желязо. Те са хората, които търгуват с мютите… и откарват на изток всички нарушители, хванати от тях.
— Кристо! — стъписа се Малоун. — Бил си там?
— Да. С Келсо и Джоди. Хванаха ни заедно. И няколко други също. Медицинската шапка и Джинкс. Ти изгуби около тридесет души… помниш ли?
— Няма начин да забравя. Какво стана с тях?
— Не знам. След като слязохме, Келсо и Джоди бяха с мен. Медицинската шапка, Джинкс и другите ги отведоха. — Стив вдигна рамене. — Повече не ги видях… и предполагам, че няма да ги видя.
— Лошо…
— Да, така е. Попаднеш ли там, е почти невъзможно да се измъкнеш. Но може да стане. Ние сме доказателство за това.
— И какво стана с Келсо и Джоди?
— Избягаха с нас, но, хм… удариха ни самолети от някакъв ешелон и…
Малоун разбра.
— Кога стана това?
— Миналата година. В края на ноември.
Малоун прие новината с видимо недоверие. Погледна бойците си, после каза:
— Да не искаш да кажеш, че онези мухльовци са изпратили ешелони, когато земята е била покрита със сняг?
— Защо да те лъжа?
Малоун помисли над чутото, после се пресегна и стисна с железни пръсти ръката на Стив точно над лакътя. Трябваше да е приятелски жест, но Стив не го почувства като такъв.
— Иди кажи на приличащите ти на плашила приятели да слязат от конете. Ние с теб трябва да си поговорим сериозно.
Облечена в камуфлажни трекерски дрехи и с планеристки защитен шлем, Роз седна нервно на пътническото място в един тъмносив „Скайрайдър“. Самолетът, с работещ двигател, стоеше обърнат към затворената врата на хангара. Пилотът на АМЕКСИКО седеше с ръце на контролните уреди, тъмният огледален визьор на шлема му бе спуснат, за да се запази анонимността му.
Когато Роз завърза предпазните колани с помощта на един от наземния персонал, главнокомандващият Бен Карлстром влезе през една странична врата и се приближи към каютата.
— Как се чувстваш?
— Развълнувана, сър. И малко нервна.
— Разбираемо. Стив обаче се адаптира много бързо. Сигурен съм, че и с теб ще стане така. Твоите прояви досега бяха абсолютно забележителни, Роз. Ние много се гордеем с теб. И сега разчитаме още повече на теб да помогнеш Стив да изпълни задачата си. Смяташ ли, че ще се справиш?