Кадилак, разбира се, вече не бе щастлив човек. Историите, с които смайваше мютските племена, не представляваха абсолютно никакъв интерес за ренегатите на Малоун. А и ако беше споменал за тези неща, те щяха да поставят под съмнение обяснението на Стив за бягството им. След като за няколко славни седмици беше душата на групата, се дразнеше, че сега не му обръщат внимание. Сега Клиъруотър и нейните тъпи коне бяха в центъра на вниманието — и това също го дразнеше. Стиснал зъби, Кадилак търпеше мъжествено и болезнено миля подир миля, но лошият моряк се оказа още по-лош ездач и в резултат сега конете изместиха корабите от челното място в неговия списък на най-неприятните неща. Той се дразнеше от факта, че Клиъруотър не само общува с тези глупави животни, но и от това, че тя е много по-добър ездач от него. Като капак на всичко, за да подсили още повече обидата, Брикман също беше по-добър от него — е, поне засега.
Бандата главорези, на които се опитваше да се подмаже, не направи никакъв опит да скрие недоверието си към мютите. Това само по себе си беше разбираемо, но на Кадилак скоро му стана ясно, че е игнориран! Клиъруотър беше обкръжена от учениците си, а Брикман — въпреки че беше облечен от главата до петите като мют — беше канен непрекъснато от водача на ренегатите на съвет!
И — най-лошото от всичко — единственото, което можеше да му помогне да понесе тези обиди, му беше отнето. Тези вандали бяха разбили всички буренца със саке, освен едно! А то беше наполовина празно. Сега той беше изправен пред мъчителния избор да се задоволява с по няколко капки и да остава потискащо трезвен или да изпие всичко и да изпадне в забрава. Неспособността му да направи избор плюс знанието, че е допуснал потребността от алкохол отново да се върне, го хвърли в мрачно, отмъстително настроение.
Да… Трябваше да си го върне на някого…
За да избегнат всякакви проблеми, Стив, Кадилак и Клиъруотър сложиха спалните си кожи около малък огън в една плитка пещера под билото на хълма. Най-близките им съседи бяха часовите. Ренегатите лагеруваха на тридесетина метра на запад под тях, между дърветата в долния край на ската. Стив и Клиъруотър бяха разседлали конете и ги бяха оставили да бродят свободно и да пасат на воля. Силно привързани към новите си господари, те нямаше да отидат далеч. Когато дойдеше време, единственото, което трябваше да направи Клиъруотър, беше да вдигне глава и да ги извика с чуруликащ крясък, който ги караше да зацвилят от удоволствие и да препуснат в галоп към нея.
Това беше наистина странен звук. Първия път, когато ги беше извикала, крясъкът беше изскочил напълно оформен от устните й. Стив заключи, че той може би е стоял латентен в паметта й от рождение — но кой го беше поставил там? И защо тези мимолетни видения от друг свят, от друго съществуване минаваха през ума му всеки път, когато ги чуеше? Още една загадка…
Късно следобед на третия ден Стив се върна в пещерата и видя, че Кадилак седи унило и навъсено гледа пламъците. Малкото буренце беше до него. Стив реши, че е по-добре да не пита дали е празно.
— Много мило, че намина…
Стив сложи няколко дърва в огъня и седна срещу него.
— Защо седиш тук самичък?
Кадилак отвърна с подигравателен смях.
— Защо ли? Е, няма значение, няма да разискваме този въпрос. Може би ти ще ми кажеш кога ще тръгнем. Или вие с Клиъруотър сте прекалено заети и нямате време да помислите за това?
— Напротив. Много мислих по въпроса.
— Тогава кога тръгваме?
Стив се намръщи.
— Веднага щом стане възможно.
— И колко скоро ще е това?
— Не знам. След два-три дни.
— Защо не утре? Или довечера?
— Не е толкова просто.
— Никога не е просто.
— Слушай! Не започвай отново. — Стив посочи лагера в края на ската. — Долу има над седемдесет нарушители и Малоун е поставил пазачи навсякъде. Досега нещата вървяха добре, но все още не сме извън опасност. — Той поклати глава озадачено. — Нещо става долу. Не ми питай какво, не мога нищо да направя. Но трябва да сме внимателни.