— Малоун трябва да е внимателен — отвърна Кадилак. — Бих го убил, ако ми се удаде възможност, и съм сигурен, че и ти би го направил.
— Може би. Но сега не е време за разчистване на сметки. Малоун е човекът, който държи тези бандити заедно. Той и неговите четирима приятели са единствените с достатъчно ум да разберат, че като ни помагат, може би ще могат да сключат сделка с М’Колите при следващото събиране.
— Това ли му каза?
Стив вдигна рамене.
— Нищо не съм му обещавал. Но ако решат да спечелят няколко точки, като ни придружат…
— Но ние нямаме нужда от тях. Досега всичко вървеше по план. Как ще обясним присъствието им? Това ще доведе единствено до допълнителни усложнения!
— Не е така.
— Брикман. Много е лесно. Просто тръгваме!
— Да, но… те вече мислят, че може да е добре да задържат конете. — Стив замълча, за да може Кадилак да възприеме казаното, после добави: — Всичките.
— Разбирам…
— Точно затова ми трябват още няколко дни — да разбера какви са намеренията им. Ако не можем да се разделим като приятели, следващото най-добро нещо е да ги вземем с нас. Помисли за това. Ако се случи най-лошото, М’Кол винаги могат да ги продадат при реката.
Кадилак го погледна. Почти не можеше да повярва на ушите си.
— Ще направиш това на хора от собствения си вид?
— Ти не би ли го направил?
Кадилак скри раздразнението си, че е надхитрен.
— Да…
— Виж — каза Стив. — Знам как се отнасят към теб тези хора, но ти не си центърът на света. За тях агентите стоят по-ниско и от мютите. Аз не защитавам само твоя задник. Бях принуден да направя някои фантастични маневри.
Това беше случаят, който търсеше Кадилак.
— Е, когато се стигне до фантастични маневри, ти си ненадминат.
— Какво искаш да кажеш?
— Искам да кажа, че макар да твърдиш, че ми спасяваш живота, и се кълнеш, че си мой кръвен брат, ти продължаваш да играеш двойна игра!
Стив посрещна обвинението със сух смях.
— За какво говориш, по дяволите!?
— За кораба с колела! Когато той пламна и се взриви, предположих — понеже ти не каза нищо, — че е дело на Талисмана! Можеш да си представиш изненадата ми, когато накрая накарах Клиъруотър да говори за това — и то не беше лесно, казвам ти — и да открия, че тя вярва, че корабът е бил атакуван от стрелолисти. От самолети от Федерацията!
Хванат неподготвен от неочаквания обрат на разговора, Стив инстинктивно даде уклончив отговор.
— И защо мисли така?
— Да не искаш да кажеш, че греши?
— Не точно.
— Добре, Брикман, какво точно казваш ти?
— Че правиш погрешно заключение.
— Значи, с други думи, Клиъруотър е права. Корабът беше атакуван от самолети!
— Виж… не те разбирам. Ние се измъкнахме, нали? И оттогава ти си в центъра на внимание.
— Е, и?
Точно в този момент Клиъруотър се върна. Усетила напрегнатата атмосфера, тя седна между тях, без да каже нищо, и почна да грее ръцете си над огъня.
Стив я изгледа многозначително и каза:
— Защо те интересува как е потънал корабът? Потъна. И край.
Кадилак се усмихна съжалително. Най-после… Шанс да отмъсти за оскърблението.
— Типично за теб! Ти си пълен с толкова лъжи и измами, че не можеш да признаеш истината. Ще оставя настрана подигравателната ти забележка, че съм в центъра на внимание. Ще ти кажа само, че не съм забравил, че ако не ми беше спасил живота, нямаше да съм тук. Но въпросът не е в това. Онова, което трябва да изясним, преди да направим и една стъпка напред, е да установим на коя страна си ти.
— Не е ли очевидно?
Кадилак вдигна умолително ръце към Клиъруотър.
— Разбираш ли какво искам да кажа?
Клиъруотър погледна Стив.
— Кажи ми, облачни воине… запалването на кораба с колела… — дело на твоите приятели от Федерацията ли беше?
— Да…
— Ти ли ги извика?
Стив не искаше да лъже Клиъруотър. Ако не намереше бързо начин да отклони този разпит, щеше да бъде принуден да каже истината. Той кимна.