— В известен смисъл. — Видя лицето й. — Да, добре, аз ги извиках! Но аз не работя с тях. Аз ги използвам. Това беше единственият начин да се измъкнем от кораба… и трябваше да го използваме!
— Съгласен съм — каза Кадилак. — Беше майсторски удар.
— Добре. — Стив го плесна по коляното. — Хайде да спрем дотук. Коджак са щастливи, вие сте на път за дома си и Талисмана доказа силата си. — Той погледна и двамата. — Какво повече искате?
— Искам да знам защо го направиха, Брикман. Ние направихме няколко пробойни в един от техните ешелони, забрави ли? За което ти предполагаше, че ще бъдеш обвинен. Очевидно някой… и може да се окаже, че този някой си ти… е оправил нещата.
Стив се намръщи.
— Защо мислиш така?
— О, стига. Не съм толкова наивен! Ако твоите господари са били готови да изпратят… — Той потърси помощ от Клиъруотър. — Колко бяха… четири?
— Пет…
— Пет самолета на деветстотин и петдесет мили да запалят кораба, те сигурно вярват, че ти все още работиш за тях. Аз не мога да измисля друга причина. Ти можеш ли?
Стив пренебрегна обвинението в предателство.
— Ти ми кажи. Ти си този, който знае всички отговори.
Търпението на Кадилак започна да се изчерпва.
— Затова не се съгласяваш с никого. — Той надигна буренцето и опъна една глътка.
Стив погледна за момент Клиъруотър, после каза:
— Попитай нея. Тя знае на коя страна съм.
Кадилак повиши глас.
— Така ли? Не ми се вярва.
— Слушай, това наистина е излишно… ясно ли е? — Стив се изправи и се опита да остане спокоен, но част от натрупания гняв се прояви в гласа му. — Ние сме квит. Нищо не ти дължа. В това число и обяснение! Свърших моята работа да стигнем дотук. Ако и това не е достатъчно… Омръзна ми да вадя кестените от огъня заради вас. — Той посочи западните хълмове. — Уайоминг е натам! Продължете! Тръгнете по залез-слънце! Аз ви оставям!
Но когато се обърна, Клиъруотър го хвана за ръката.
— Облачни воине!
— Стига. До гуша ми дойде от този човек! Откакто си пъхна носа в цялата работа, вечно е надут! — Той погледна през рамо към Кадилак. — Продължавай да създаваш неприятности, приятелче! Чудесно го правиш.
Кадилак се изправи и започна да си събира нещата.
— Да тръгваме! Без него сме в по-голяма безопасност!
Клиъруотър хвана ръцете на Стив, преди да може да ги стисне в юмруци и да се хвърли срещу Кадилак.
— Това е лудост! Какво ще направиш?
— Оставам с тези хора. Какво толкова, по дяволите? Те поне са от моя вид!
— Но те вече не са от твоя вид. Погледни си ръцете! Мислиш ли, че ще ти позволят да живееш между тях с такива шарки?
— Стига, скъпа! Това е само боя! Ще намеря сапунени листа и ще я измия. Кристо! Не е чак толкова трудно!
Клиъруотър се усмихна тъжно.
— Мислиш ли, че ще променят мнението си толкова бързо, колкото ще се промени цветът на кожата ти? Виждам как ни гледат. Наричат ни „диваци“…
— Да, знам…
Тя стисна ръцете му по-силно.
— В техните очи ти си нечист… каквито сме и ние. Ти няма да си в безопасност с тях. Тези хора може да са избягали от тъмните светове, те може да водят преговори и да не се бият с Плейнфолк, но в сърцата си ни мразят и се страхуват от нас.
— Тогава може би ще можем да ги научим на някои неща… да им покажем, че е възможно моят и твоят вид да живеят заедно. Не е точно както си го мислех, но е по-добро, отколкото да трябва да слушам този задник!
Кадилак кипна.
— От задник го чувам! — Той махна на Клиъруотър. — Хайде. Да си съберем нещата и да се махаме оттук, преди да съм направил нещо, за което и двамата ще съжаляваме.
— Не! Няма да тръгна, ако тримата не сме заедно! — Клиъруотър тропна гневно с крак. — Помири се с кръвния си брат! Веднага!
Кадилак вдигна юмруци към небето.
— Небесна майко! Каква горчива чаша трябва да изпия! — Той посочи обвиняващо Стив. — Няма да тръгна с тази лъжлива крастава жаба, докато не се закълне в главата си да ни каже истината!
Сините очи на Клиъруотър се втренчиха в Стив. Беше изумително как променяха цвета си в зависимост от настроението й. Този път те бяха дълбоки лазурни езера, които подканяха душата му да се гмурне в дълбините им.