— Направи го заради мен…
— Добре — каза Стив. — Да пукна, ако…
Тя хвана ръката му и я сложи на гърдите си.
— Моето сърце ще се пръсне, облачни воине. Ако думите ти не са верни, те ще убият мен, не теб.
Стив изпита тревожното чувство, че казва истината. И тримата седнаха. Клиъруотър вдигна буренцето със саке и го подаде на Стив. Учудващо, но Кадилак не възрази. Или не се осмели да възрази. Стив би искал да изпие много преди да му го върне, но се задоволи с две глътки, за да смаже езика си, и след това го върна с японската дума за „Наздраве!“, която бе научил от лидера на ронините Нобуро Нака-Джима: канпай!
С голяма неохота, която идваше от вкоренения му навик да пази истинските си мисли и чувства — плюс съображението, че всяка информация, запазена в тайна, може да послужи като тактическо предимство, той им разказа за телепатичната дарба, с която бяха родени двамата с Роз. Дарба, която, доколкото знаеше, имаха само те.
И описа как, когато беше свален с ръка, закована за шлема от стрелата на Кадилак, същите рани се бяха появили на дясната ръка и главата на Роз, за да изчезнат няколко часа по-късно, без да оставят следа. Това неизбежно доведе до необходимостта да обясни как тази дълбока хармония, която те пазеха в тайна от ранно детство, беше създала една нерушима връзка, „единство“, което се простираше отвъд най-интимните връзки на дружбата и което той не можеше дори да опише.
Разкрил дълбоката си тайна, Стив замълча смутено — надяваше се, че Клиъруотър може би ще разбере за какво говори. И че може би ще разбере посланието, което той се опитваше да предаде с очи — своите също толкова дълбоки чувства към нея. Клиъруотър беше отворила съвсем различна страна от неговата природа, беше събудила чувства, които отначало той не можеше да опише. Тя беше научила и двамата на значението и езика на любовта. Беше й го казвал много пъти. Искаше отново да й го каже, но не можеше да го направи пред намусения Кадилак.
— Обичаш ли я? — попита Клиъруотър.
— Не по начина, който имаш предвид.
— И какъв е този начин?
Двамата оставиха въпроса на Кадилак без отговор.
— А Роз? Тя обича ли те?
Стив замълча; спомни си за Сантана Дийп.
— Трябва ли да отговоря на този въпрос?
— Ти вече отговори. Какви чувства изпитва тя към мен?
— Тя не разбира.
— С други думи, смята ме за заплаха.
— Вината е моя, защото не съм й обяснил нещата правилно — каза Стив. — Ти знаеш какво искам да кажа… разликата между нашите отношения и онова, което чувствам към нея.
— Има ли разлика?
— Е, стига вече! — засмя се Стив. — Вече започваш да ме дереш жив. Какво имаш предвид?
Кадилак свали буренцето от устата си.
— Истината. — Той избърса устни с ръка. — Значи… господарите ти знаят за тази връзка между вас.
— Да. Откакто ти ме простреля със стрелата. Но в началото не знаеха, че можем да си предаваме мисли. Това споделено стресово явление, което лекарите наричат „психосоматична травма“ — то го разкри.
— Но сега знаят, че можете да си говорите от разстояние, нали? — настоя Кадилак.
— Разбира се! Роз трябваше да им каже! Това беше единственият начин, по който можеше да ни помогне.
— Очевидно. Онова, което ме поразява, е изключителната вяра, която те, изглежда, имат в способностите на сестра ти, и скоростта, с която реагираха. И организацията и усилието, необходими да изпратят пет самолета на такова разстояние, за да проведат атака през нощта! Само за да спасят твоя живот. Учудващо…
— Разбира се, те не знаят, че ти вече не си лоялен поданик на Федерацията — продължи Кадилак. — Но сигурно вярват, че Роз е надеждна. Защо иначе ще си правят целия този труд? Аз мога да измисля само едно обяснение. Тя трябва да е доказала своите достойнства преди този случай. Ти казваш, че са я държали заложница, за да си осигурят покорството ти, но е ясно, че те трябва да знаят, че не ти си вдигнал във въздуха ешелона. Иначе щяха да я заставят да ти направи нещо лошо. Чудя се какви други съобщения си предал?