На грубия език на пионерите тя беше чукала едновременно и двамата. Не само в ума си, но с ума си.
Стив знаеше, че не си въобразява. Това не беше предизвикано от някакви чувства за вина или предателство. Роз беше тук. Но не като ревнива съперница. Нямаше никакъв гняв. Желание — да. Изгаряща физическа потребност да бъде държана в топла прегръдка, да се слеят, но преди всичко трансформирането и възвисяването на цялото преживяване беше едно изумително чувство на любов. На споделяне. На разбиране.
И в същия миг Стив разбра, че Роз е наблизо и физически. Тя беше тук. На повърхността. На приближаващия ешелон „Ред Ривър“…
Стив и Клиъруотър лежаха прегърнати, краката им бяха сплетени, слабините им — пламнали от сладка треска. Клиъруотър беше положила глава на рамото му. Отри устни във врата му и прошепна:
— Тя беше тук, нали?
— Да… Но…
Клиъруотър прилепи устни към неговите.
— Не е нужно да обясняваш. Исках тя да бъде с нас. Повиках я в ума си и в тялото си. Повече няма омраза. Докато тя беше затворена под земята, умът й беше затъмнен от незнание. Но сега това е премахнато. Тя знае, че ние не сме съперници, а сестри по душа. Силата, която свързва теб с нея, свързва и трима ни.
— Но как може…
— Шшт! Когато станеш готов, тези неща ще ти бъдат казани.
— Добре. Но какво искаше да кажеш… „Имаме толкова малко време“?
Клиъруотър го погали по лицето, после се притисна до него.
— Преди зората, облачни воине. Преди зората…
Докато лежеше мълчаливо и наблюдаваше движението на завивката над телата им, Кадилак почувства, че не може да остане обективно безпристрастен, което беше отличителна черта на един истински воин. Той беше водач на Избраните и умът му трябваше да се занимава с по-възвишени неща — с въпросите на големия момент, а не със съмнителните удоволствия на плътта. Но точно горчиво-сладкият спомен от тези удоволствия беше възкресен при неговото връщане към сакето. Той се беше чувствал щастлив в Ни-Исан… докато не дойде Брикман и не развали всичко. И все пак…
Ролята на Кадилак, колкото и важна да беше, не компенсираше пълната липса на секс. Сакето беше премахнало задръжките му и го беше превърнало от колеблив любовник — обременен от тайна похот, но с вързан език от страх от отхвърляне и по този начин обречен на неуспех — в освободен, свръхуверен мъжкар.
Беше ирония на съдбата, че неговата първа любов и избрана другарка, момичето, с което беше израснал, беше тласната от Съдбата и може би от несподелен глад — в обятията на един лицемерен, сладкодумен авантюрист, когато той, Кадилак Девил, най-накрая бе получил истински статус и водеща роля, отговаряща на неговите таланти, и също беше способен да я задоволи като мъж.
Три достойнства.
Да… Както Мистър Сноу често му беше напомнял, да си роден в сянката на Талисмана беше голяма чест, дадена на малцина. Кадилак се стараеше, но Мистър Сноу беше пропуснал да му каже, че понякога да си Дете на Съдбата може да е истински недостатък.
Когато на следващата сутрин Стив и Клиъруотър се събудиха, Кадилак още спеше. За да не го събудят, те отидоха в лагера на ренегатите и закусиха заедно с Малоун. След това Клиъруотър се зае с уроците по езда. Стив остана с Малоун и неговите помощници и се опита да измъкне някаква информация за следващия им ход. Помощниците на Малоун не разкриха много. Те се интересуваха повече от онова, което Стив можеше да им каже за майсторите на желязо.
Към пладне Стив се върна по ската и намери Клиъруотър коленичила до огъня да готви на Кадилак. Великият кормчия беше седнал на една скала наблизо и гледаше мрачно в пространството. Не усети приближаването на Стив.
Стив и Клиъруотър се спогледаха. Малкото буренце беше до Кадилак. Празно. Стив го погледна, след това насочи въпросителен поглед над огъня към Клиъруотър. Очите й го молеха да внимава.
Стив отиде при Кадилак и му съобщи новината за Роз. Нямаше представа как ще реагира мютът, но очакваше да прояви поне някакъв интерес. Онова, което получи като отговор, беше подигравателен, войнствен смях. Стив го пропусна покрай ушите си и по очите му се опита да разбере какво става. Мютът не беше пиян, но беше пил.