Стив опита още веднъж.
— Не разбираш ли какво означава това? Тя е навън! Тук, горе, в реалния свят!
— И какво?
— Това е пролуката, която търсех! Ако намерим начин да я измъкнем от ешелона…
Кадилак слезе от скалата и тръгна надолу по ската.
— И как точно предлагаш да го направим?
— Още не съм го измислил. Но трябва да има начин. Ако Малоун и неговите хора се споразумеят с М’Кол…
— Кади! Месото ти е готово! — прекъсна го Клиъруотър.
— По-късно! Отивам до реката да се изкъпя.
Стив го хвана за ръката.
— Остави къпането. Това е важно!
— За теб може би. Но не и за мен. Тези отчаяни хора са твои приятели, Брикман. Искаш да работиш с тях? Чудесно! Но не намесвай моите хора в това. Няма да стане.
Усетила зараждането на поредния спор, Клиъруотър отиде при тях.
— Я почакайте. Просто ме чуйте, моля ви! Знам, че изглежда налудничаво, но… — Стив вдигна ръка да попречи на Кадилак да го прекъсне — … да предположим, че намерим начин и успеем да пленим един ешелон. За М’Колите това няма да е повече от куп боклуци. Но с помощта на тези хора можем наистина да го използваме. Можете ли да си представите колко изгодно ще е за нас?
Кадилак изсумтя иронично.
— Мечта, породена от лула с трева! Стига вече, Брикман! Ти ни забърка в достатъчно идиотски схеми.
— Да бе, идиотски — озъби се Стив. — Но задникът ти все още е цял… въпреки факта, че ти се постара да изпортиш работата.
Кадилак се опита да си тръгне, но Стив го дръпна и го спря.
— Какво ти става? Трудно ли ти е да се изправиш пред фактите? Куражът ти свърши ли се със свършването на сока на удоволствието?
— Не ми изнасяй лекции за моя кураж! Облачен воин… Ха-ха! Ти не заслужаваш да носиш това име! — присмя се Кадилак, после се обърна към Клиъруотър. — Чу гласа на твоя Златен, когато видя пламъците да облизват крилото на неговия скайхок. — Той имитира гласа на Стив: — „Помогнете ми… моля!“ Тогава нямаше й следа от непобедим герой. Беше жалък хленчещ нещастник! Никой мют, достоен да носи това име, не би молил милост от един враг! Той би предпочел да умре… гордо!
— Като теб на кораба…
Устните на Кадилак трепнаха.
— Това беше друго! Аз не се молех за живота си. Молех се за спасението на душата си!
— Хитро. Трябва да го запомня. — Стив се обърна към Клиъруотър. — И той ме нарича лицемерен кучи син!
— Как можеш ти, подземен човек, който не вярва в нищо, да разбереш какво имат предвид Плейнфолк под чест и кураж?
— Правя всичко, каквото мога. Което не може да се каже за теб. — Тези думи бяха последвани почти веднага от: „Пиян безделник“, но Стив успя да спре езика си навреме.
— Тогава разбери едно! М’Колите атакуваха една от големите железни змии! Онази, с която ти влезе в битката. Повече от триста племенни братя и сестри целунаха остро желязо онзи ден. Мъже, жени и деца. Застреляни и изгорени, и разкъсани на парчета от нейната ужасна бяла смърт!
— Да, знам. Прегрятата пара е истински убиец. Но вие вече знаете това. И имате сто пушки! Никой… дори и М’Колите, които са известни с храбростта си… не може да има успех, ако атакува като тълпа посред бял ден! Трябва да използваме мозъците си. Да намерим някакъв начин да се качим на ешелона. Не знам… може би дегизирани. Мислете! Трябва да има начин!
Кадилак не помръдна. Гласът му изведнъж стана студен.
— Няма начин, Брикман. Няма начин да накараш мен или Клиъруотър, или някой от моя народ да нападнем „Ред Ривър“, за да освободим сестра ти!
— Кристофър Кълъмбъс! Тя не е единствената причина!
— Но е главната…
Стив се обърна към Клиъруотър.
— Говори му, моля те! Накарай го да разбере. — Тя не отговори. Той пак се обърна към Кадилак. — Трябва да го направим, Кади. Може никога да нямаме друга такава възможност!
— Нито пък твоите господари…