Човекът мина край мене, като пафкаше един фас и носеше навито съвсем ново въже. За да премине, трябваше да ме прекрачи — обувката му едва не отнесе рамото ми, но когато му го казах, бях сигурен, че не ме чу, защото дори и не се огледа. Наоколо нямаше жива душа. Всички деца бяха все още на кино, а повечето майки и бащи — из града за покупки.
Човекът прекоси двора и стигна до задния вход на жилището си, а пък аз тръгнах подире му — нали не отидох на кино и нищо по-умно не можех да измисля. Той остави вратата си открехната, така че трябваше само да я побутна и да вляза. Застанах сред стаята — просто така, да го позяпам, засмукал палеца на едната си ръка и пъхнал другата в джоба. Сигурно забеляза, че съм влязъл, защото погледът му стана по-човешки, но беше ясно, че му е все едно. Запитах го:
— Какво ще правиш с това въже, мой човек?
— Ще се беся, момко — уведоми ме той, като че ли се беше бесил два-три пъти и тези въпроси му бяха вече задавани.
— Че за какво, мой човек?
Той сигурно ме взе за някой любопитен уличен хлапак.
— Защото искам, затова! — Сетне разчисти съдовете от масата и я изтика в средата на стаята. Покачи се и започна да връзва въжето на лампената жица. Масата пукаше и не изглеждаше много здрава, но му свърши работа.
— Няма да издържи, мой човек! — рекох му аз и си помислих колко по-забавно е тук, отколкото да седиш в киното и да гледаш двете части на „Джим в джунглата“.
Но този път той кипна и промени отношението си към мен:
— Я си гледай работата!
Помислих, че ще ми каже да изчезвам, но той не го направи. Докато завързваше въжето, си подсвиркваше приятна песенчица, а възел направи — фина работа — бил е сигурно моряк или нещо подобно. После слезе от масата, избута я обратно до стената, а на нейно място постави един стол. Видът му съвсем не беше мрачен, той съвсем не приличаше на нашите, когато им писне. Без да ща, си помислих, че ако изглеждаше поне наполовина толкова мрачен, колкото изглежда тате два пъти седмично, трябвало е да се обеси още преди години. Но моят човек добре работеше с въжето — сякаш дълго бе обмислял всичко и знаеше, че това е последното, което върши на този свят. Аз пък знаех нещо, което той не знаеше, защото не стоеше на моето място. Знаех, че въжето няма да издържи и отново му го казах.
— Затваряй си човката! — отвърна той, но доста мекосърдечно. — Иначе ще те изритам навън!
Не желаех да пропусна нещо и затова замълчах. Той свали кепето си и го постави на кухненския шкаф, сетне смъкна палтото и шала си и ги разстла върху кушетката. Тогава никак не се страхувах, както сигурно бих се страхувал сега, на шестнадесет години, само ми беше интересно. Понеже бях на десет години, никога дотогава не бях имал възможност да гледам как се беси човек. А преди да си пъхне главата в примката, ние двамата дори се сприятелихме.
— Затвори вратата! — помоли ме човекът и аз изпълних молбата му. — За твоите години си добър момък! — додаде той и затършува из джобовете си, докато аз пак засмуках палеца си. Измъкна всичко отвътре и хвърли шепа джунджурии на масата: пакет фасове, ментова дъвка, заложна квитанция, вехто гребенче и малко пара. Взе едно пени и ми го подаде с думите:
— Слушай ме сега, момко. Започвам да се беся и когато увисна, искам здравата да ритнеш този стол и да го събориш встрани. Съгласен ли си?
Кимнах.
Той сложи примката на шията си, но след това я измъкна — сякаш беше вратовръзка, която не му подхожда.
— Защо го правиш, мой човек? — запитах отново аз.
— Защото всичко ми дойде до гуша — отвърна той и лицето му стана много нещастно. — И защото искам. Моята госпожа ме остави, нямам и работа.
Не исках да му отвръщам, защото от начина, по който го каза, разбрах, че не му остава нищо друго, освен да се обеси. А и лицето му имаше много чуден израз — можех да се закълна, че даже и когато ми говореше, той не ме забелязваше. Това беше нещо различно от мрачния израз на моя старец и сигурно затова той няма да се обеси — за добро или зло неговият циферблат никога не бе имал изражението на този човек. Старият така забива погледа си в тебе, че трябва да отстъпиш и да се изпариш, а този човек гледа през тебе, така че можеш да го наблюдаваш без всякакъв страх и знаеш, че не ще ти стори зло. И аз проумях, че тате няма да се обеси, защото никога не ще достигне до истинското изражение на лицето, макар че доста често е бил и без работа. За да се обеси, е трябвало може би мама да го остави. Но не, поклатих глава аз, тя сигурно не би го сторила, макар че животът й с него е кучешки.
— Няма да забравиш да ритнеш този стол, нали? — напомни ми той и аз кимнах, за да го уверя, че няма. Очите ми щяха да изскочат от старание да не пропусна нищо от това, което правеше. Той стъпи на стола и отново надяна примката — този път тя прилегна — като продължаваше да си подсвирква онази приятна песенчица. Искаше ми се да разгледам по-добре възела и да разпитам как го прави, защото моят приятел беше скаут, а пък ако му покажех този възел, той би ми разказал в замяна какво е станало с „Джим в джунглата“ — така че, както казва мама, с един куршум два заека бих улучил. Но реших, че е по-добре да не разпитвам и да си остана в моя ъгъл. Накрая той отлепи от устните си мокрия изпоцапан фас и го запрати зад решетката на празната камина, следейки с поглед как пада до почернялата задна стена. Приличаше на електротехник, който след цигарата ще продължи поправката на осветлението.