Кротък като агне, той прекоси двора с фантето и всички ние решихме, че историята свършва тук.
Но след няколко дни новината гръмна в нашия двор, дори преди „Пост“ да я отпечати. Една съседка работеше в болницата — вечер раздавала храна и почиствала — и аз я чух да бъбри с някого в края на двора:
— Никога не бих повярвала! Мислех, че още когато го отвеждаха, тази щуротия се е изпарила от главата му. Нищо подобно! Какво ли не става по тоя свят! Метнал се през прозореца на болницата, когато полицаят, който дежурел до леглото му, отишъл до клозета. Ще повярвате ли! Умрял! Че как иначе!
Хвърлил се върху стъклата и тупнал като камък на пътя. Беше ми мъчно, че го е направил, но същевременно се радвах, че е доказал на фантетата, пък и на всички — негов си е бил наистина неговият живот. Просто да се чудиш — онези безмозъчни копелета го охранявали на шестия етаж и този етаж му помогнал по-добре и от дървото да свърши със себе си.
Тази история ме накара два пъти да премисля доколко ставам наистина мрачен понякога. Проклетията, заключена в тебе, и мрачният израз, който тя придава на лицето ти, не значат още, че ти ще се обесиш, ще се хвърлиш под двуетажните автобуси, ще се метнеш през някой прозорец, ще си прережеш гърлото с отворена консерва, ще си напъхаш главата във фурната и ще отвориш газта или пък тежко ще отпуснеш съсипаното си тяло върху железопътната линия — не, когато те налегне само лошо настроение, тогава ти даже и от стола си не мръдваш. Аз зная във всеки случай, че никога не би ми докривяло чак дотам, та да се обеся, защото бесенето не ми харесва и никога няма да ми хареса, особено като си спомня как оня непознат се люлееше на жицата.
Много хубаво стана, дето онзи съботен следобед, когато бях така мрачен, че ми идеше да се убия, не отидох на кино. Виждате ли защо — сега вече никога не бих се самоубил. Можете да ми вярвате. Ще живея, полуумен, до сто и пет години и едва тогава ще умра, но ругаейки до небесата, защото искам да си остана завинаги тук.