Подтикнат от прочита на посочените по-горе мои произведения, през пролетта на 1917 година Майринк ме посети в града, в който живеех тогава и който отстоеше на около десет часа път с бърз влак от неговото местожителство, и в хода на неколкодневни оживени разговори върху съдържанието на моите книги между нас се установи една човешка, приятелска близост.
В резултат на това и по изрично негово желание аз с готовност му предоставих правото да използва без колебание като литературен „материал " всичко, което бе запомнил от разговорите с мене, както и всичко изложено в моите книги, ако прецени, че тъкмо то е особено подходящо за замислените тогава от него и осъществени само отчасти по-късно романи, за които той ми разказа надълго и нашироко.
Първият му роман след нашето запознанство, излязъл още към края на същата година, бе „Валпургиева нощ".
В главата „В огледалото" той извиква на сцената зловещия сомнамбул „Зркадло“, от чиито уста към императорския придворен лекар Флуг-байл се обръща по време на разпита му в състояние на транс неговият „най-съкровен Аз ", изричайки цитираните в излязлата неотдавна възпоменателна статия мисли за радостта, които достатъчно ясно издават, че са написани под въздействието на моя текст „Воля за радост
По-късно от устата на сомнамбула проговаря друг глас, представящ се за гласа на един съвременен мъдрец, „манджур", и изрича различни неща за ^^^з"-а, които не по-малко ясно издават връзката си с моето произведение „Светлината от Химават", но в много по-голяма степен представляват всъщност възпоминания от изреченото между Майринк и мен през онази пролет.
Майринк имаше пълно право да използва интересния за него от творческа гледна точка „материал“, но начинът, по който той бе употребил за художествените си цели казаното му от мен, ми се видя в края на краищата като прекалено „свободна интерпретация“, така че незабавно го помолих да се откаже в бъдеще от мен като „източник на литературен материал“.
Доколкото ми е известно, в по-нататъшното творчество на Майринк не се е появил вече нито ред, който да показва някакво заимствуване от мен, а романите „Голем” и „Зеленото лице" бяха излезли много преди първата ми среща с Майринк.
През по-късните години Майринк впрочем е заявявал нееднократно и съвсем категорично пред мен, че „и насън“ не е помислял да приема сам третираните в окултните му романи учения и преживявания като правилни или възможни, макар да имал в библиотеката си всякакви литературни източници, някои от които много редки по своя характер. „Като автор на романи“ обаче той си запазвал правото да преработва онзи материал, който „особено го привлича“, отхвърляйки от себе си всякаква лична отговорност за заимс-твуваните от други книги и художествено претворени от него учения. Според неговото убеждение обаче „елементарно художествено изискване" към автора на един роман или разказ е да създава впечатлението, че той самият вярва твърдо в нещата, съставляващи част от неговия литературен материал. За него не било трудно да изпълни това изискване, тъй като бил действително убеден в съществуването на един окултен, недостъпен при нормални условия за човека свят, чието въздействие дори често долавял, когато пи-шел своите изречения.
Единственият начин да се отдаде дължимото на цялостното творчество на отишлия си от нас писател е ученията, тематично включени в неговите романи и разкази, да бъдат отнесени само към действуващите лица, в чиито уста ги е поставил. Той самият е искал да бъде оценяван съвсем не като проповедник на окултни или мистични възгледи, а като свободен художник, комуто е позволено използването на всеки материал, чиято художествена преработка би могла да обогати произведението му.
Ясно доловимата тенденция в художественото творчество на Майринк се запазва една и съща във всичко написано от него: — разтърсване на мисловния свят на „еснафа“ от всички слоеве, класи и касти, когото в по-ранните си повести той язвително осмива, докато в окултно-фантастичните му романи е намерил отражение в ярко проблясващи светлини целият проблематичен фундамент на един твърде самонадеян и самом-нителен възглед за света.
На всички, които толкова малко са разбрали писателската дарба на Майринк, че смятат него — човека с най-богатата фантазия, когото някога съм срещал — способен да заимствува тайно от други хора, мога с пълнг» сигурност да заявя, че неговата винаги превъзбудена фантазия никога не е страдала от недостиг на изобретателност. А когато той въпреки това се е оглеждал за необикновен фактически материал и е търсел потвърждение на своите догадки в свидетелствата на хора, за които е допускал, че са имали необикновени преживявания, Майринк се е ръководел от чисто художествени подбуди и единствено художественото чувство е било за него меродавно, когато по своему е вплитал в творчеството си разкази за преживявания, излизащи извън рамките на всекидневното.