Не бива, от друга страна, водени от прибързана подозрителност, да съзираме този „дух на противоречене“ навсякъде, където имаме работа може би само с известна пасивност и нерешителност, която не знае как да се отърси от властта на отдавна лелеяни представи и дава толкова по-необуздан израз на склонността си към про-тиворечене, колкото по-добре съзнава собствената си слабост.
Почти всеки човек знае колко е трудно да скъса при нужда с любимите още от детските му години представи. Понякога е потребно безкрайно търпение от страна на възпитателите, за да може излизащият вече от юношеска възраст човек да овладее накрая чрез самовъзпитание уж вродената си неспособност да се откаже, щом трябва, от една или друга любима представа.
Още през първите години от живота тази неспособност се проявява у детето, когато неговата майка трябва да вземе от ръцете му опасната играчка или неузрелия плод, предизвиквайки с това познатите пристъпи на детински гняв, твърде често поставящи на тежко изпитание и най-неиз-черпаемото търпение на възрастните.
По-късно се натъкваме на други негови — нерядко твърде гръмогласни в най-буквалния смисъл на думата — изблици на раздразнение, например когато не може да се осъществи някой излет, отдавна очакван с радост, или когато родителската забрана се противопоставя на едно приятелство, най-горещо желано от детето, защото то не може още да си даде сметка за произтича-
щите от това пакостни за него последици, — а най-тежките душевни конфликти възникват, ко-гато се забраняват трепетите на една любов, чие-то укрепване не би довело до нищо добро.
Всички тези прояви на вътрешните трудности, свързани с внезапната замяна на един представен образ, станал вече определящ за собствената личност, с друг, все още чужд за нея, нямат нищо общо с онази хипертрофия на опърничавостта, която не дава мира на обладания от нея, докато не намери във външния свят нещо, на което да се противопостави. Едва тук ние сме изправени пред типичния опониращ човек: пред човека, сякаш автоматично подтикван да казва „не" и да посреща с гръмогласното си отрицание всяко явление в живота, което смущава неговата инертност и удобния му, ленив начин на мислене.
Кой не го познава и кой не се е срещал още с него?
Навсякъде, където индивидуалното мнение е готово да се съчетае в истинско единство с друго индивидуално мнение, той се появява — кога на пръсти, кога шумно трополейки — като отрицател. На него всъщност му липсва всякаква вътрешна убеденост, иолкото и да се старае уж да убеждава другите. Целта му е не да получи тяхното одобрение за отстояваното от него обяснение на нещата, а да намери последователи на своето отрицание. Не подбира между истината и лъжата, стига те да му осигурят аргументи за неуморното оспорване на всичко, което другите създава?^.
Той самият е непродуктивен, душевно стерилен човек, посрещащ със злорадо удоволствие всичко, което затруднява делото на истинския творец. В своето най-чисто, най-необуздано въплъщение той е страшилището за продуктивните членове на всяка човешка общност.
Но дали всеки, на когото това най-ярко олицетворение на вечния критикар и нихилист „играе по нервите“, не се поддава сам понякога на собствената си склонност към разлагаща опо-зиционност? Нима една дразнеща дума или дори обикновено недоразумение не са често пъти достатъчни, за да подбудят към опърничаво противопоставяне, въпреки че трезвото разсъждение съвсем не би приело основанията, на които търси да се опре подобна упорита опозиция?!
Всеки има някакво основание да се запита дали не изпуска понякога от подобаващ контрол порива си към опониране, пречейки с това да бъдат постигнати онези*прояви на съгласие и един-
ство, от каквито тъй много се нуждае земният живот във всички свои сфери, за да може да се изяви най-ценното в човека.
Дори там, където опонирането може да изглежда оправдано, то причинява само вреди и води до закърняване на възможното добро, дока-то позитивното, честно сътрудничество съумява рано или късно да коригира без много шум онова, което в началото е давало сякаш оправдан повод за противопоставяне.
Могат да се посочат хиляди примери за зли-ните, причинявани в нашия земен живот от неов-ладения порив към опониране. Крайно време е да се погрижим да покажем пример и за това, на какво е способна сплотената човешка воля, поставила под строг контрол този злощастен порив!
Всеки човек трябва да се „научи" да го овладява вътрешно, защото тъй много е било превъзнасяно през последните столетия мнимото право да отричаме всичко и всекиго, че външната принуда не би могла вече да обуздае разяждащата страст, чийто обвързан с всевъзможни извинителни софизми роб е станал опониращият човек на нашето време.