(На онези, за които се отнася!)
ЗА ОНЗИ, който има известна представа за тайнствените трептения на звуковите знаци в световния етер, не е никак безразлично дали името му се пише с „Р‘ или „РН“, въпреки че двойният знак се изговаря по същия начин като простия.
Нещичко за тези неща поназнайвал починалият през петдесетте години на миналия век режисьор на Щутгарската опера Кребс, затова и сменил името си на „Кернинг“. Още тук обаче се вижда колко завоалирани са били неговите познания по този въпрос, иначе той едва ли би си избрал, поддавайки се на разпространената по онова време тенденция, „благозвучното“ име „Кернинг“, което представлява наистина подобрение на звуковите знаци в сравнение с „КР“ и „БС“, но иска освен това да каже, че мистичният автор не върви „рачешки“ назад, а вниква в сърцевината на нещата.
Злощастната слабост на Кернинг към една причудлива мистична романтика е подвела и самия него да раздуе скромните си догадки относ-
но вибрационния еквивалент на буквите до объркани лъжепознания.
Неговите ученици масони обаче превърнали завещаното им от него наследство открай докрай в едно чисто фантастично, лишено от всяка връзка с действителността учение, чиито посту-лати, както и евентуалните изводи от тях, спадат вече към областта на психиатрията, ето защо се налага да се отправи най-настоятелно предупреждение срещу четенето на подобни писания.
писмо
ДО МОИТЕ ДУХОВНИ УЧЕНИЦИ
I
ВИЕ, както личи от не едно скъпо за мен пис
мо, лелеете с упование желанието да остана колкото може по-дълго сред вас — тук, в този окръжаващ всички нас видим свят?
Изглежда, не ви е все едно дали аз ще доведа докрай това, което мога да свърша само по време на този си живот в земно тяло, а искате още и да чуете какво имам да ви кажа в бъдеще?
Ако наистина е така, трябва тогава да ви помоля да ми помогнете за създаването на предпоставката, която ми е абсолютно необходима за всички тези неща.
Ако бяхме все ои\е древни азиатци, а не преселилите се далеч от своята прародина жители на малкия, прикачен към континента Азия полуостров Европа, то една хилядолетна и винаги свято тачена традиция би казала на всички ви, че всеки открит за вечния, субстанциален Дух (а не за чисто мисловното!) мъж — както и да го наричат по различните места — трябва да бъде защитен от външни смущения, за да може да изпълни що-годе добре своите извисяващи се над всичко земно задължения.
При това в рамките на тази традиция става въпрос само за „младши по ранг“ лица с „нсав-тономен" достъп до жизнените сфери на Духа или дори за обикновени окултисти, тъй като истински суверенните във вечния Дух мъже, до-колкото все още живеят такива в азиатските страни, не разгласяват нито лично, с името си, нито по някакъв косвен път своите учения, защото чувствуват, че това е безкрайно далеч под достойнството им. Европеецът е — поне в това отношение — много по-скромен.
Аз все пак не крия какво място заемам в лоното на субстанциалния, осъзнат във Вечността Дух Божий, но европейската ми земночо-вешка природа ме възпира да изтъквам какъв ранг ми се полага, тъй като всяка „претенция“, която трябва тепърва да бъде „предявена“, ми изглежда поначало смешна..
Не може, от друга страна, да се отрече, че днес в Европа няма нито чувство, нито инстинкт за дистанцията, която трябва да се спазва спрямо един обречен на Духовното човек.
Европеецът в наше време е свързан твърде много с чужди на Духа нагласи и гледни точки, а неговите търсения го водят в най-добрия случай само до такива прозрения, каквито могат евентуално да му се разкрият в полето, докъдето стига прекомерно самоувереният му поглед. Как бихме могли да очакваме от него повече, отколкото той самият очаква от себе си!
И все пак зная, че европеецът също може да се издигне до самопонятната висота и широта на азиатското духовно проникновение — каквото то е там, където действително го има, — стига да не се разминава със самия себе си, както за жалост правят повечето европейци, смятайки това едва ли не за най-важната задача на своя живот.
Ала човек не бива никога да се разминава със себе си — нито във възможно най-дейния живот, нито в борбата на живот и смърт? нито в най-голямото опиянение на радостта от живота!
В моя случай не става дума за избягване на външни смущения, каквито всеки умствен труженик предпочита да му бъдат спестявани на работното място, за да може да следва безпрепятствено ходовете на мисълта си.
Подобно избавление от външни смущения никога не ми е било нужно!
И сред най-шумната тълпа аз се намирам в съвършено уединение със самия себе си, което не би станало по-пълно, ако се оттеглех в отшелничество някъде накрай света.