Неотменимо предусловие, за да може живеещият във вечния Дух да оказва действена суб-станциално-духовна помощ на своите ближни, е той да остане непременно пощаден от изискванията на. външните условности на своето обкръжение и своето време, Доколкото тези изисквания правят невъзможно едновременното пребиваване в неспирната подвижност в царството на субстанциалния вечен Дух.
Това се отнася и до всяка подкана за изразяване на становище, на която не може да се отговори, ако не бъде временно прекъсната дейността, възложена на Духосъчетания във вечния суб-станциален Дух.
На религиозно-образен език е казано, че живеещите съзнателно в Духа — с каквито и имена да са наречени и каквато и да е представата за
тях — непрестанно изричат «пред Божия престол» своето «свет, свет, свет», което в очите на скептиците с повече или по-малко естетическа нагласа изглежда по-скоро като пъклено наказание, отколкото като израз на вечно блаженство. Но в този поучителен образ се крие всъщност само истината, че съзнателният Живот във вечния Дух е една непрестанна, ритмично акцентирана дейност и че тази дейност представлява най-вис-ша възхвала на вечното Битие, макар и да не подлежи на описание с помощта на земни сравнения. Опитите тази дейност да бъде представена като пение — а понякога и като музициране, — показват все пак ясно, че подобни фигуративни изрази водят началото си от човеци, които наистина са говорили от името на вечния Дух. . .
При това не бива да забравяме, че у съзнателно изживяващия се във вечния, субстанциален Дух, който същевременно живее и като земен човек, съществува сравнима с вълните на Маркони връзка между двете жизнени сфери, чийто приемателен апарат в земното тяло е цялата нервна система на това тяло.
Пс тази причина всяко смущение на споменатата връзка се чувствува най-осезателно от цялото земно тяло, а ненадейното й прекъсване
може да доведе дори до внезапна смърт на тялото.
И най-интензивното натоварване на всички физическисетивни органи не води по принцип до смущения в посочената вълновидна връзка (въпреки че при определени обстоятелства може да предизвика такива —), но тази връзка незабавно се нарушава по най-осезателен начин, щом мозъкът се окаже принуден да облече в словесни формулировки мисли, отнасящи се единствено до земния живот. Това се проявява най-силно, ко-гато живеещият напълно осъзнато във вечния Дух се е нагърбил със земната задача да предлага на своите ближни напътствия из Живота на вечния Дух, като за целта трябва да възпита мозъка си в най-строга дисциплина, за да може той да реагира незабавно и точно на пряко отправените към него „сигнали“ от вечния Дух. — Моите ученици ще разберат, че един мозък, така обучен и настроен за такъв особен, единствен по рода си начин на реагиране, е изложен на опасности, различни от застрашаващите мозъка на нормалния човек, който дори не подозира за разглежданите тук винаги актуални възможности.
Доколкото в източните религии истинският или дори само мнимият поучаващ от името на Духа е бил винаги заобиколен от йерархично степенувана свита като от система концентрично редуващи се заграждения, за да не може до него да се приближи нищо, което би довело до нарушаване на връзката му с едновременно водения действителен — или само приписван му от вярата на другите — живот във вечния Дух, това е било логично следствие от общите представи за описаните по-горе взаимовръзки между Духовното и земното в една съответно устроена човешка индивидуалност. Запазилите се до днес тук-там следи от подобни ограждения около някой надарен от вярващите с мистичен ореол човек, както и онези, които ще се запазят за идните поколения, са следствие от същите причини.
След всичко това ще бъде може би проявено все пак известно разбиране, че за мен, който никога не съм се провинявал в „писмовна леност“, всяка принуда да напиша едно писмо се е превърнала днес в истинско мъчение. Колкото и близък да ми е адресатът! Колкото и дълбоко да ме вълнува поставената на обсъждане тема)!
Това е трудно поносимо за един общителен човек, за когото всеки установил истинска душев-
на близост с него присъствува все така живо в душата му, и от моя страна съвсем не липсват все нови и нови опити, „ритайки срещу ръжена“ и въпреки всички наложени от Духа забрани, да подновя една често пъти отдавна прекъсната кореспонденция. Отчасти и по чисто егоистични причини, защото не са малко духовно близките ми хора, чиито писма очаквам направо с „копнеж“, така че се чувствувам лишен от нещо много важно в земния си живот, когато твърде дълго не получавам вест от тях. Не мога обаче да искам от никого да ми пише редовно и често, след като моите, може би не по-малко очаквани, отговори все не идват, — въпреки че по-прозорливи-те не биха никога изтълкували това като проява на „писмовна леност“ от моя страна.